Първата железопътна линия в България – история на предизвикателства и неудобства

Железопътният транспорт в България започва своето съществуване още преди Освобождението, когато през 1866 година е завършена първата железопътна линия, свързваща Русе с Варна и преминаваща през Разград.

В края на XIX век държавата поема стопанисването на железопътната инфраструктура, като създава Български държавни железници, които и до днес управляват железниците в страната. През последните седмици обществото бе разтърсено от няколко инцидента по железниците, предизвикали остри реакции и негативни коментари. Но ако погледнем назад във времето, ще видим, че проблемите по нашите железници не са от днес или вчера. Още в самото начало, пътуването с влак в България не просто е било приключение, а истинска авантюра.

Инженерът Хенри Бъркли, проектант на железопътната линия, споделя в своите спомени: "На 44 мили от Русе се намира гара Разград. Именно при тая гара се намира вододелът. След прекосяването му, линията е в наклон повече или по-малко от целия път до Варна." Описанията на тези пътувания са запазени в книгата "Живописное Путешествие по европейской и азиатской Турции и в Южно-славянские страни...", написана от Литъл Бой и издадена в Москва през 1878 година. Макар и да не е известно кой стои зад този псевдоним, живописният език на автора ни пренася назад във времето и ни запознава с бита и нравите на населението преди 1878 година в тогавашната европейска Турция.

Глава ХХХVIII на книгата, озаглавена "От Русчук до Варна", описва едно необикновено пътуване с първата железопътна линия в България. Авторът подчертава, че преди да се отправи на такова пътешествие, човек трябва първо да напише завещанието си. Запасите от храна като студена кокошка, хляб и вино са задължителни, тъй като по целия маршрут няма да намерите нищо друго освен хляб и вода. Пътуването продължава около осем часа, но при лош късмет може да продължи и по-дълго. Удобства като стаи за пътниците на гарите липсват, а само в Русчук може да се намери нещо подобно. Точността при тръгването и пристигането на влаковете е добродетел, която остава непозната за Русчук - Варненската железница.

Вагоните първа класа, освен че са мръсни, не могат да се сравняват с вагоните втора класа на западноевропейските железници, а вагоните втора класа по българската линия са дори по-лоши от третокласните вагони в Европа. Скамейките в тях са тесни и твърди, макар и покрити с кожа, а щорите се считат за ненужен разкош. Мрежи за багаж липсват дори в първа класа.

Гаровите сгради по маршрута също не предлагат комфорт. На гара Черна вода (Червена вода) например, няма никакви удобства за пътниците, дори навес над перона липсва. По време на дъжд или сняг пътниците трябва да се подслонят в мръсното купе на влака. Въпреки тези условия, една станция - Шейтанджик (днешното Хитрино) - предлага изненадващо добър обяд в местен буфет, който е уреден от полски емигрант и няма връзка с железопътната станция.

Железопътната линия Русе - Варна е изградена с нискокачествени материали. Само малка част от релсите са стоманени, докато останалите са от нискокачествено желязо. Много от траверсите са положени върху пясък, а в някои участъци влакът преминава през мочурливи местности. Гаровите сгради и съоръжения са изградени с камъни, добити от руините на старите български столици Плиска и Велики Преслав, което допълнително влошава качеството на строителството.

Авторът на книгата разсъждава не само върху условията на пътуване, но и върху културните особености на народите по тези земи. Особено внимание отделя на понятието "кеф" – състояние на методично и съзнателно безделие, което турците смятат за най-висше удоволствие. За тях "кефът" представлява съвършената пасивност, при която единствената дейност е пушенето на тютюн и пиенето на кафе, докато съзнанието блажено осъзнава състоянието на безусловна леност.

Тази история ни напомня, че пътуването с влак преди Освобождението е било не просто транспортно средство, а истинско предизвикателство, изпълнено с непредсказуеми обрати и несгоди.