Преди 3 години на този ден ни напусна големият български актьор с незабравимия дълбок глас Джоко Росич.

Джоко Росич е роден на 29 февруари 1932 г. в бившата република Югославия, но от 1951 г. живее в България. Майка му е българка, а баща му сърбин. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Меодий“ първа степен.

През февруари 2010 г. получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.

Актьорът участва в над 110 филма, най–известните, от които са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“ и „Време разделно“.

Припомняме ви някои от най-емблематичните цитати на Джоко Росич, казани с най-запомнящия се дрезгав глас в българското кино:

За какво му е на един мъж да прави, каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си“!

На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.

Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.

Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение.

Но така е с човека. Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желание, своите детски комплекси, своите детски любови…

Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така…