Когато преди 3-4 г. започна реформата във висшето образование, орязваща студенти в масовите направления и въвеждаща финансиране според качеството, немалко ректори предупредиха, че очакват сериозни финансови проблеми заради намалелите им кандидат-висшисти.

Основната цел на тези промени беше да започне закриване на неефективни специалности и катедри, обединяване на университети и т.н., въобще нормализация на нездраво раздутата система, пише СИЛВИЯ ГЕОРГИЕВА във вестник СЕГА.

С напредъка на този процес обаче става все по-очевидно, че някои университети летят към дъното не заради здравословната реформа, а заради пороците на своето управление. Звучи нелепо, но е факт - вместо да провеждат важните разговори за това къде ще бъдат в следващите 10-20 години и дали изобщо ще се появят на европейската карта на висшето образование, редица ректори у нас се борят да задържат властта и високите заплати за себе си и приближения си елит, криейки се зад университетската автономия и колективната безотговорност. Примерите от последните дни идват от различни по характер училища, но в унисон показват, че във висшето ни образование все още има място за нов Свищовски Исус.

Стопанската академия в Свищов бе едно от най-силно ударените от реформата висши училища у нас, тъй като обучава само в двете специалности, обявени за най-излишни. Затова донякъде бе очаквано, че академията трудно ще върже бюджета си, но преди няколко седмици оттам обявиха, че ще приключат годината с колосален недостиг от 2-3 млн. лв. Донякъде този финансов провал се оказа "подготвян" от години. На другия полюс, но със същите финансови драми, е Националната художествена академия. При нея бюджетът не само не е намаляван, а даже се увеличава. И въпреки това ръководството се оказа в дълг към преподаватели, служители, модели, строители и т.н.

Общото и в двата случая са възмутително високите заплати на университетските ръководства, които те си гласуват за сметка на преподавателите, които биват държани на минимума. Оправдано ли е например председател на общо събрание да получава допълнително по 900 лв. към заплатата си, въпреки че свиква такова събрание само веднъж в годината? Що за наглост е преподавателите в едно висше училище да са 176 на брой, а административният персонал да е 222 души, включващ ректор с две секретарки, четирима зам.-ректори, 10 броя обслужващи звена, 22 броя обособени звена, 34 чистачки, работещи на две смени, 23 портиери и т.н.? А нормално ли е заплатата на асистент да е 748 лв., колкото е тя и на един организатор хранене, а на главен асистент - 870 лв., колкото на ръководител ремонти и поддръжка? В същото време в изнесения в София офис на Стопанската академия работи мениджър срещу 2005 лв., който има и организатор, разписващ се срещу 1040 лв. месечно. За сравнение - заплатите на доцентите там са едва 1143 лв., а на професорите - 1777 лв. В НХА заплатите на преподавателите също са замръзнали - средните брутни възнаграждения там са на ниво 1342 лв., 1338 лв., 1345 лв., въпреки че през годините и студентите, и субсидията на академията са били увеличавани, а направление изобразително изкуство бе обявено за приоритетно.

Двете висши училища не са изолиран случай. Проверка на МОН установи още миналата година, че 22-ма ректори формират неправилно възнагражденията за ръководния състав и не спазват наредбата, уреждаща този въпрос. От тях само двама благоволиха да изпълнят указанията на просветния министър да отстранят нарушенията - Великотърновският университет и Техническият университет-София. Ангажимент да го направи е поел и Пловдивският университет. Останалите, сред които Лесотехническият университет, Университетът за хранителни технологии, Аграрният университет в Пловдив и т.н., изглежда не са склонни, поне засега, да се разделят с бонусите за ръководните кадри, включително и за членовете на академичния състав с ръководни функции, на които ректорите дължат спокойствието си. Има и други начини на употреба на университетската автономия за лични цели. Справка - разследването на в. "Сега" за стандарта на живот, поддържан с държавна субсидия, на лидерите на студентските съвети. Или пък проектите, които неизменно печели майката на ректора на СУ, докато редови преподаватели получават по-малко от начинаещ учител в средното образование.

За нарушение на финансовата дисциплина, погрешно водене на сметки, дори за погазване на закона за висшето образование, каквото е прехвърлянето на пари за заплати към покриване на разходи за строителство, санкции в закона за висше образование няма, а съдебната система е показала, че не се интересува много от университетите. Няма отговорност и за липсата на прозрачност, от която вече заболяха почти всички висши училища у нас. Препоръките и указанията на МОН обикновено се приемат само за сведение, тъй като ректорите не са длъжни да се съобразяват с тях - нали се ползват с академична автономия. Автономия, но криворазбрана. Крайно затвореният модел на академично самоуправление у нас, който няма аналог в света, на места доведе до такава еднолична и безконтролна власт, че някои ректори не се съобразяват дори със съдебни решения, камо ли да изпълняват препоръки на министър.

Опитите да се преосмисли университетската автономия не са от вчера и до този момент се сблъскват с яростна съпротива от академичната общност

Миналата година просветният министър предложи пореден пакет от промени в закона за висшето образование в опит да се сложи ред в системата. Според тях ректорите ще сключват управленски договори с министъра, в настоятелствата освен бизнеса ще се включат и общините, а в органите на управление ще има повече място за млади преподаватели. Предвижда се още специален ред за формиране на ректорските заплати и минимални нива на заплащане по длъжности. Ред за отстраняване на ректори обаче няма, няма предвидени и санкции. Въпреки че са сравнително мек вариант на някакъв опит за контрол, промените чакаха една година, за да се доберат до парламента, а второто им четене предстои догодина. Ясно е, че съпротива ще продължи да има. За да проработят те обаче, не стига депутатите да проявят воля. Трябват и ефективна съдебна система, работещ финансов надзор и повишена чувствителност към пороците на самоуправлението и в самата академична общност, и извън нея.