Русе бавно, но сигурно се обезлюдява под напора на управленското безхаберие и гражданска апатия

По време на коледно-новогодишните празници русенските улици се оказаха пълни с млади хора. Истинско щастие бе за по-възрастното население, да види усмихнатите и безгрижни младежки лица.

Децата са се завърнали от чужбина, за да бъдат със семействата и приятелите от детството. Кратко щастие, уви!

Една моя позната вчера обобщи цялото състояние на Русе през последните 30 години „Синът ми се прибра от Англия с намерението да остане в Русе. Обаче нямаше какво да го задържи – нито свястна работа, нито добро заплащане, нито среда. Абе нищо! Умряла работа е този град“, споделя с гробовен тон тя.

Питам я плахо дали се е прибрал обратно на острова, а тя кимна утвърдително. Имаше нещо толкова счупено в погледа ѝ, че много ми докривя и побързах да си тръгна. Обаче жената е права. Русе бавно, но сигурно се обезлюдява под напора на управленското безхаберие и гражданска апатия. Сигурно на 5 човека в целия град им пука какво се случва тук, дали младите хора ще искат да останат, какво ще правят, ако все пак се решат на подобна стъпка. Останалите дето живеят в Русе, просто са твърде погълнати от ежедневните си битки за оцеляване или са от малцинството на т.нар. управляващи и бизнесмени, които от мислене за опазване на статуквото, пет пари не дават за бъдещето на крайдунавския град.

Казвам всичко това, защото е крайно време едните да излязат от рамката на битовизмите, а другите да осъзнаят, че ако техните предци бяха като тях, нямаше да има Доходно здание, нямаше да има Русчук, нямаше да сме най-модерният град на Княжество България и прочие.

Нашите дядовци са били мъдри хора. Образовали са умните деца, пращали ги на собствена издръжка в чужбина, ама след това младите се връщали и така Русчук се превръща в най-големия и проспериращ град преди и след Освобождението. Русе е бил водещият стопански и културен център на България. И когато в София са газили кални улици, тук е имало здрави калдъръми и изящни фенери за улично осветление.

Днес Русе е далеч зад София. Много далеч.

Факторите са много – още по времето на комунизма градът е трайно и категорично пренебрегван от комунистическата власт. Обгазяването от съседния Гюргево през 80-те също поопразни крайдунавския град. Но истинското бедствие настъпи по време на демократичния преход /ако изобщо можем да наречем така случващото се по нашите географски ширини/.

Алчността на куфарните бизнесмени нароиха десетки вредни производства. Частната инициатива бе бързо пречупена от твърдата ръка на политическите играчи на национално и местно ниво. Тук ще вметна едно оплакване от мой познат бизнесмен, който за да разшири поточната си линия в предприятието, трябвало да „поднесе“ дарение на когото трябва от една управляваща партия, за да получи съответното разрешение. Затова става дума – за тоталната корупция на всички възможни нива. Която ликвидира конкурентната среда, обезобрази икономическия облик на страната и в частност на Русе, лиши истинските предприемачи от създаване на бизнеси и работна ръка. Така „малката Виена“ се превърна в западнал провинциален град, където мизерната заплата от 650 лева се счита за нормален доход, а улиците по вечерно време са пусти и призрачни. Защо ли? Защото на всички е ясно, че 650 лева не е нормална заплата, а подигравка. При положение, че вече 50 лева в магазина са килограм сирене, месо, малко брашно, олио и захар. Сами си направете сметка колко пъти и какво можете да си купите с тези пари. Добавете ток, вода, телефони и топлофикация/газ.

Е, картинката е ясна – повечето русенци са бедни. Това е!

Затова децата им не искат да се завърнат у дома. Защото трябва да са луди да оставят 3 хиляди евро заплата, общество с демократични ценности, където корупцията се наказва жестоко и образованието е на висота. Какво да правят децата ни тук? Ще стискаме зъби, ще ги изпращаме с буца на гърлото всеки път и ще чакаме следващата Коледа, за да ги прегърнем пак.

Докога обаче ще продължаваме така? Вие ми кажете…….

Звездомира Николова