Едно от нещата, които винаги ме е вбесявало в България е небивалата простащина, която ни обгражда отвсякъде и за жалост, може да се сблъскаш с нея по улицата, в магазина, в заведението, на опашката за плащане на сметки. И не тази простащина, с която най-чистосърдечно се забавляваш и смееш с приятели, а онази безочливата, селско-кретенската, със силно изявен балкански привкус. Много пъти съм ставала свидетел (а някой път е било насочено и към мен) на точно такова просташко отношение, особено в моментите, в които тези „прекрасни“ люде, рожби на до болка познатия ни манталитет от типа Може-Да-Избягаш-От- Селото-Но-Селото-Не-Може-Да-Избяга-От-Теб,  яхват пернишките си голфове (без да искам да обиждам марката лека кола) или още по-зле -  скъпите си джипчета, с които си мислят, че са богове.

Чувала съм подмятания от сорта на „Размърдай си дебелия задник ма!“ на пешеходна пътека, а понякога не е нужно да казват каквото и да е, за да се познае отдалеч едно такова създание „по погрешка“ на природата.

Няма как да не ми направи впечатление подобно поведение , като всеки път се чувствам адски безсилна пред глупостта и идиотизма на тези хора. Но единственото, което до момента съм праивила, е просто да стисна зъби и да си замълча. Може да го изтълкувате и като примирение. Или като някакъв вид утеха от типа: убий простака с мълчание.  И днес така стана. Отново. За пореден път. Случката е тъпа. Сигурно на всяка втора минута някъде някой излага на показ просташката си натура по подобен начин.

Сутринта. Търся си място да паркирам колата. Уличката е тясна. Има пракирали коли и от двете й страни. Два автомобила няма как да се разминат. Става само с изчакване. Малко търпение и нещата се случват. Да де, но когато иззад ъгъла те дебнат всякакви „яки“ типове, от една такава обикновена ситуация може да се получи така, че денят ти да започне не както желаеш. Та да се върна към историйката си. Която ми се ще да кажа, че е с неочакван и приказен край. За жалост обаче в България няма или са рядкост хората, които са достойни да носят титлата приказни герои. Такъв (недостоен) беше и героят в моята история.

Та търся си място за паркиране. Намирам. Малко, но достатъчно за моята градска компактна количка. Насреща ми се задава, държа да отбележа, с мощна газ, обемист джип, марков и скъп. Не ми е нужно да съм автоспец, за да направя една такава груба пре/оценка. Господинът, който шофираше (наистина жалко за джипчето, че не е случило на достоен стопанин) ме видя, че правя маневра за паркиране. Трябваше просто да спази нужната дистанция и да ме изчака, тъй като нямаше място да мине. И въпреки това не го направи. Залепи плътно муцуната си пред мене и видимо недовелен от ситуацията, а явно и изнервен, обясняваше нещо на русата дама до себе си. Със сигурност не беше любовно послание. Личеше си по „благата“ му физиономия.

В крайна сметка, усетила накъде вървят нещата, аз дадох на задна, за да му направя път да мине. Наясно съм, че думи като толерантност , търпение и съобразителност тотално липсват в речника на подобни типове. Жалко само, че точно такива хора имат пари, власт, карат скъпи коли и наистина са си повярвали, че са богозибрани и всевластни. Минавайки покрай мене (признавам си такава реакция не очаквах, все пак аз отстъпих в тази ситуация), наглият „богоизбраник“ се провикна през прозореца на лъскавата си джипка да съм отидела в КАТ и да съм си върнела книжката. И набързо профуча покрай мен по начин, демонстриращ колко е раздразнен от ситуацията.

Нищо особено. Нормална случка. Рутинна. Нещо, което ни се случва постоянно, на всеки ъгъл. Свикнали сме. И аз трябва да съм свикнала. Всеки на мое място би отвърнал с подобно отношение. „Простак!“. „ Гледай си работата!“. „ Малоумник!“ И прочие и прочие подобни... Е, аз загубих ума и дума, бях неподготвена за това и нямах подходящата фраза, а и чисто и просто възпитанието ми за пореден път ми напомни да не обръщам внимание на идиоти. След първоначалната ми реакция на изненада и безмълвно недоумение, последва и лека усмивка на гняв, самоирония, раздразнение и безсилие. А после и съжаление защо не му отвърнах, а останах безучастна. Наистина една такава дребна случка е просто показателна за всеобщото състояние, в което сме. В което съм.

Или с други думи: умирачка има, оправия няма!

И последно искам да се обърна към господина с Язък-Му-За-Беемвето: Аз книжката на КАТ ще си я върна, но Вие как ще си върнете първите седем?