Невероятната история на параолимпийската скиорка, появила се от Нова Зеландия, за да търси рождените си родители

Параолимпийка от Нова Зеландия, родена в България и осиновена в САЩ, прегърна в Брюксел баща си Мехмед, който видял дъщеря си за последно през 1987 г. в Силистра.

Така накратко звучи невероятната история на параолимпийската скиорка Елица Стори-Хол, родена като Елица Сергеева Антонова преди 33 г. в България, разказва “24 часа”.

Повече от 3 десетилетия цяло силистренско село я мисли за умряла, докато момичето не се появи живо и здраво от Нова Зеландия, за да търси рождените си родители.

Уникалната история, разплетена и с помощта на вестника, бе заснета в едночасов документален филм от новозеландския топжурналист Дейвид Ломас и излъчена по един от най-големите тв канали в Нова Зеландия.

Бабата на порасналото момиче - Хайрие от силистренското село Вокил, едва не припадна от вълнение, че вижда жива внучката, която мислела за умряла.

“Къде беше, къде беше? Къде те скриха, къде? Защо, защо?”, нареждаше през сълзи 78-годишната жена, докато прегръщаше Елица, която видяла за пръв и последен път като бебе на 1 ден.

Да посрещне младата жена, бе излязло половината село Вокил начело с кмета Ехлиман Ехлиман, който помогна да бъде намерено семейството на бащата на Елица - Мехмед. Стринки, чичовци, близки и далечни братовчеди, както и по-малкият брат на Елица - Руфи, за когото тя дори не подозираше, не можеха да се нарадват на гостенката.

30-годишният Руфи научил, че има кака, едва преди дни и радостта му да я види за пръв път няма граници: “Толкова се радвам, че имам сестра. Цял живот съм мечтаел за това. Изневиделица мечтата ми се сбъдна”, нарежда през сълзи Руфи.

Часове по-късно, смаяни от неочакваното намиране на такова голямо семейство и от топлото посрещане, Елица, новозеландският ѝ съпруг Адам и американските ѝ родители, които я подкрепяха в търсенето, се отправят към Брюксел, където близо 25 г. живее баща й. Той вече е научил, че дъщеря му го търси, и няма търпение да я види. 

Отначало Елица се чуди дали наистина това е родният ѝ баща. В документите ѝ за осиновяване от 1992 г. биологичният татко е вписан като Сергей Антонов, а този, който намира, се казва Мехмед Руфи.

След като научава тъжната истина за насилствената смяна на имената на българските турци през 1985 г., Елица разбира, че Мехмед е истинското име на баща й, когото властите насила прекръстили на Сергей. Така Елица била записана “Елица Сергеева Антонова”. Тя има много въпроси, на които иска час по-скоро да намери отговор.

Всичко започва през май 2018 г.

Новозеландският журналист Дейвид Ломас, който от години търси и събира разделени семейства, подобно на популярната рубрика на “24 часа”, научава уникалната история на 31-годишната Елица Маргарет Сергеева Стори-Хол от Уанака, Нова Зеландия. Малкото, което се знае в началото, е, че Елица е пристигнала в Нова Зеландия от САЩ, но е родена в България и иска да намери рождените си родители и истината за себе си.

Елица се появява на бял свят на 26 декември 1987 г. В началото на търсенето дори не е сигурна къде. Според част от документите, които има - в София, според друга - в Силистра. Ражда се с недъг на единия крак и едната ръка. До петата си година живее по сиропиталища - първо в силистренското с. Калипетрово, после в дом за оставени деца в Луковит. В началото на 90-те години, както много други българчета, е обявена за осиновяване. Тъкмо от дома в Луковит, когато е 5-годишна, я взема представител на агенция за осиновявания, за да я заведе при новите ѝ родители Джанис и Гари Стори в американския щат Айдахо.

През февруари 2017 г. Елица и новозеландският ѝ годеник Адам решават да дойдат в България. Тя иска да види страната, в която е родена, и да гостува на българската студентка Деси, която семейство Стори е приело в дома си преди години.

Елица и Адам остават в България 8 дни. Двамата отиват до сиропиталището в Луковит, за да занесат подаръци на децата, а Лили Боянова от bTV прави филм за визитата. Тогава за първи път Елица започва да обмисля да търси биологичните си родители.

“Трябваше ми време. Лека-полека узрях за идеята. Благодаря на съпруга ми Адам за куража и търпението и на родителите ми, че ме подкрепиха”, казва тя.

Няколко месеца след завръщането от България, през май 2017 г., Елица и Адам се женят на приказна церемония в родното му място пред щастливите погледи на родителите й, бащата и сестрата на Адам. За съжаление, майка му загива в катастрофа през 2010 г. седмица, след като той спечелва първия си златен параолимпийски медал.

Адам е роден със спина бифида - вродена аномалия на гръбначния стълб. От години е професионален топскиор в параолимпийския отбор на Нова Зеландия. Младият мъж така добре владее ските, че грабва златни медали на параолимпиадите във Ванкувър и Пьончанг за хора с увреждания. Двамата с Елица се запознават тъкмо на такова ски състезание.

Когато след сватбата започват да мислят за бебе, той и Елица често говорят, че е добре да потърсят информация за рождените ѝ родители, за да разберат има ли генетична причина за деформациите на крака и ръката, с които Ели е родена, и дали тези увреждания могат да се прехвърлят на бъдещото им дете. Тъкмо Адам окуражава съпругата си да започне дългото и нелеко търсене. Кураж ѝ дават и осиновителите Джанис и Гари. През юни 2018 г. търсенето вече не търпи отлагане, защото Елица разбира, че чака бебе.

Малкото, което знае в началото, са трите имена на биологичните си родители. В документите за осиновяване се посочват 2 различни места за раждане. “Дори не сме сигурни дали това са истинските имена. Знаем само, че е родена преждевременно и че името ѝ означава силно дърво”, обяснява таткото Гари.

Така Елица, Адам и американските ѝ родителите се озовават в България с надежда, че ще намерят истината. След изтощително пътуване кацат в Букурещ, а оттам пътуват, за да вземат ферибота до Силистра.

Една от първите им спирки в дунавския град е близкото село Калипетрово. Там някога се е намирал домът за деца, лишени от родителски грижи, в който Елица расте до третата си година. Днес огромната сграда на 3 етажа, която някога е давала подслон на повече от 150 деца, е руина с изкорубени врати и прозорци, падаща мазилка и разграбен инвентар. Елица не помни почти нищо освен третия етаж, където са били настанени децата с увреждания.

Неочаквано от къщата срещу дома се появява жена. Стоянка Димова е била детегледачка в дома от 1980 до 2000 г. Още помни Елица и се радва да я види. И други деца, осиновени в чужбина, идвали да разгледат някогашното сиропиталище. Скоро ѝ гостувало момче от Италия.

Следващата спирка на Елица и семейството ѝ е Домът за медикосоциални грижи в Силистра. Носят играчки, книги и обувки на децата там.

В дома, вече като директор, работи д-р Таня Стойкова, която е била главен лекар на сиропиталището. Когато разбира за пристигането на далечните гости, тя приготвя истинска изненада. Елица е посрещната от медицинската сестра, която се е грижила за момичето преди 30 г. Очите на Росица Гърдева се пълнят със сълзи. Носи снимки и разказва спомени.

“Елица бе дете, което не можеш да забравиш - будно, умно, обичливо. Много пъти, след като навърши 3 г. и бе преместена в дома в Луковит, се питахме какво стана с нея”, разказва д-р Стойкова. Тя водила Елица 2 пъти в София за операция на крачето. “Летяхме със самолет. Тя бе много послушна. Не можеше добре да казва “докторке”, но когато минавах по стаите, ходеше след мен и повтаряше: “Доке, всичко е наред, няма проблеми”, спомня си д-р Стойкова.

Момиченцето имало любими червени чорапогащи. Предпочитаната ѝ играчка бил голям камион, в който сядала и бутала със здравото си краче от единия край на коридора до другия.

Била роден лидер, постоянно усмихната, много общителна и любимка на всички - и персонал, и деца. Затова, когато навършила 3 г. и трябвало да я пратят в дома в Луковит, им било трудно да се разделят с нея. “Приготвихме ѝ куфара, сложихме любимите чорапогащи, любимото камионче и замина. Много ни бе мъчно. След няколко седмици отидохме да я видим. Тя бе добре, но ние се разстроихме и решихме да не ходим повече. После често си говорихме за нея. Когато разбрахме, че е осиновена, се надявахме да е попаднала в добро семейство. Сега виждам, че е така”, щастлива е д-р Стойкова.

Тя не може да намери думи да благодари на Джанис и Гари, че са отгледали българчето и са му дали шанс за нов чудесен живот. “Това могат да направят само хора с големи сърца”, казва директорката. Тя обаче отказва да разкрие пред Елица кои са биологичните ѝ родители.

“Нямам право. Тя може да подаде иск в съда и ако важни медицински причини налагат, съдията да вземе такова решение”, обяснява д-р Стойкова.

Елица обаче няма време. След 4 месеца ще роди първото си дете и иска да знае има ли здравословен проблем, който може да се повтори.

Затова журналистите започват свое разследване. Скоро първите резултати са налице - Дейвид Ломас съобщава на Елица, че сме успели да открием майка й. Тя обаче има ново семейство и не е готова да се срещне с нея. Добрата новина е, че е намерен и баща й, а семейството му иска час по-скоро да я види. За да стане това, Елица се запътва към близкото село Вокил.

Половината село начело с кмета Ехлиман Ехлиман, който помогна за разплитането на мистерията, излиза да посрещне гостенката. Най-щастливи са бабата и по-малкият брат на Елица – Руфи, за когото тя дори не подозираше 78-годишната Хайрие дълго не може да дойде на себе си, а за Руфи появата на сестра звучи като приказка.

Част от посрещачите още си спомнят суровата зима на 1987 г., когато се родило момиченцето. “Мъжът ми закара майка ѝ до родилното в Дулово, оттам - в Силистра. После ни казаха, че бебето се родило болно и няма да оцелее. Майка ѝ не се върна повече в село”, разказва съседката Мелиха.

Майката на Елица и Мехмед се оженили през септември същата година. “Бяха хубаво семейство, но не можаха да се разберат къде да живеят. Тя не искаше на село, той - в града. А като се роди болно бебето, окончателно се разделиха”, разказва роднина. Скоро след това таткото се оженил повторно, родил му се син. За да изкарва прехраната на семейството, заедно с брат си Бирол заминал на гурбет в Белгия. Там започнал собствен строителен бизнес и живее вече близо 25 г.

“Сега в Белгия ли е? Там ли трябва да отидем, за да го видим”, смаяна е Елица. След топлото посрещане в селото на баща ѝ заедно с Адам и родителите си потеглят към Букурещ, за да хванат самолета за Брюксел. Там с нетъпрение ги чака родният татко на Елица.

“Какъв неочакван обрат. Когато започнах търсенето, не си представях и най-малка част това, което ми се случва”, вълнува се Елица.

Срещата с баща ѝ в Брюксел е повече от емоционална. Мехмед не може да сдържи сълзите си, а тя няма търпение да чуе цялата истина за себе си. Таткото разказва, че бил 18-годишен, когато през 1986 г. се запознал с майка ѝ пред силистренското кино “Москва”. Започнали да се срещат, но не правели планове за бъдещето. През август 1987 г. приятелката му съобщила, че е бременна. “Родителите ѝ ме заплашиха, че ако не се оженим, ще ме съдят, затова се оженихме - тя беше в четвъртия или петия месец. Бебето се роди през декември преждевременно”, споделя Мехмед. Той не спира да прегръща момичето си. Щом се поуспокоява, я разпитва за живота й. Когато разбира, че е тренирала ски и е била част от американския параолимпийски отбор, не крие възторга си: “Много се гордея с теб!” После споделя, че той избрал името й. “Исках да я кръстим Елица. Бях гледал “Време разделно” и много ми хареса героинята. Отначало ни казаха, че не може, и избрахме Снежана, но явно нещата са се променили и са я записали Елица”, разсъждава таткото.

Когато чува историята, Елица му показва снежинка, която татуирала на китката на ръката си много преди да знае името, което са искали да ѝ дадат.

“Това пътуване бе надежда да намеря биологичните си родители, но открих много неща, които не знаех. Отне ми време да преосмисля всичко, което се случи. Радвам се, че баща ми се оказа хубав и трудолюбив човек”, казва Елица.

Няколко месеца по-късно тя ражда здраво и красиво момиченце – Грейслин. Таткото Мехмед започва да учи английски, за да се разбира със зет си и дъщеря си, а скоро след това отлитат със съпругата си Зютие за Нова Зеландия, за да прегърне първородната си внучка. “Беше прекрасно семейно събиране с лесно общуване”, казва Елица.

Сега тя и баща ѝ се чуват всеки ден, тя праща снимки на внучката. “Вече знам няколко думи на български”, казва Елица. Тази година тя и Адам имаха идея да се отбият да видят семейството на баща си в България на път за Колорадо, където Адам тренира половината от годината, ноп COVID-19 обърква всичко. Само засега.

Получава нов крак и пръсти на ръката след 2 сложни операции

Любовта я изпраща от САЩ в Нова Зеландия

Елица има огромен късмет да бъде осиновена в семейството на Джанис и Гари Стори от Айдахо. Те не само ѝ осигуряват щастлив живот в голямо семейство, пълно с обич, но ѝ дават шанс да проходи въпреки сериозните недъзи на крака и ръката, с които е родена.

Когато решили да вземат българското момиченце, Джанис и Гари вече имали 3 свои момчета. Жената била на 39 години и със съпруга си Гари, строителен предприемач, започнали да се интересуват от програмите за осиновяване. “Винаги съм искала да осиновя момиченце. Казаха ни, че с България ще стане най-бързо, защото за деца от други страни се чака дълго и процесът по оформянето на документите е по-бавен”, спомня си 64-годишната Джанис.

Скоро след това получили няколко предложения. Сред тях и това за Елица. Знаели, че детето има проблем с крака и ръката, но това не ги смутило. По професия Джанис е социален работник и се грижи за хора с трудности.

Формалностите по осиновяването им стрували близо 30 000 долара. Така един ден през 1993 г. “получават” Елица. Не успели да я видят предварително, но им я описали като усмихнато, енергично, умно, общително, интелигентно и приветливо дете, което мечтае да намери семейство.

На първата им среща обаче Елица се изплашила и избягала. Дълго се бояла от кучета и котки, защото не била виждала подобни същества. 3 месеца след пристигането си в САЩ не проронила и дума, докато изведнъж не проговорила на английски.

Най-трудно било с придвижването. “Тя буквално пълзеше. Някои хора се шокираха, когато я виждаха. Бе изтощително понякога. На 40 г. неочаквано забременях отново. Скоро се роди малката сестричка на Елица, разликата им е 6 г. Трябваше да се справяме с 5 деца, но нито за миг не съжалихме за решението си. Ние се намерихме! Елица е всеотдайна, подкрепяща, отговорна”, казва Джанис.

Тя показва снимки на Елица като дете - преди и след операцията, пред коледната елха с цялото семейство, с тримата братя и сестричката си.

Здравословният проблем се оказал по-сериозен, отколкото очаквали. “Казаха ни, че едното ѝ краче е по-късо от другото, но не и цялата история - тя се нуждаеше и от нови пръсти на ръката”, казва Джанис. Месеци след като пристига в САЩ, момиченцето претърпява 2 сложни операции. За едната Джанис я кара с кола близо 6 часа.

Два месеца преди да навърши 10 г., като ученичка в 4-и клас в училище “Ърнест Хемингуей” в Кетчъм, Айдахо, Елица написва и илюстрира книжка “Момичето, което искаше да бъде най-умното в целия свят”. “Тази книга е посветена на моето семейство”, съобщава авторката още на първа страница, на която рисува майка си, баща си, тримата си братя, сестричката си и себе си.

“Аз наистина, наистина, наистина, наистина, наистина искам да бъда най-умната”, 5 пъти съобщава авторката в началото. След като разказва няколко весели семейни истории, тя пише, че семейството ѝ се състои от 7 души, че обича да кара ски и да яде спанак.

Днес Елица се движи свободно с протеза най-ново поколение, която улеснява движението, има и пръсти на ръката. Духът ѝ е толкова силен, че скоро след операциите и след като навършва 6 г., пожелава да тренира ски. Участва в спортни лагери и състезания за хора с увреждания. На едно от тези събития, още 13-годишна, среща бъдещия си съпруг Адам от Нова Зеландия.

Дълго двамата са приятели. Любовта им пламва години по-късно на спортен лагер в Колорадо преди параолимпийските игри в Торино през 2006 г. Постепенно двамата разбират, че виждането от състезание на състезание не им е достатъчно, и преди няколко години тя се мести при него в Уанака, в южната част на Нова Зеландия.

“Толкова се радвахме да споделим живота й, да я гледаме как разцъфтява, как е влюбена. Когато реши да търси рождените си родители, ѝ казахме, че ще я подкрепим с каквото можем”, казва Джанис.

И таткото Гари искрено се радва, че е могъл да направи живота на Ели по-щастлив. “Ние нямахме очаквания. Просто решихме да осиновим дете и го направихме. Тя е много самостоятелна. Пътува от 15-годишна. Скиорството ѝ отвори очите към света. Радвам се да ги гледам щастливи с Адам. Те се обожават един друг”, казва Гари. Той също приел без никакво съмнение решението им да търсят биологичните родители на Елица: “Това ще ѝ даде цялост. Надявам се родителите, които намери, да са тези, които иска. Ако те откажат да я видят, Елица е мъдро момиче, силен човек, ще приеме всичко, ще ги разбере. Те са били млади, тя е била с недъг - може да са се изплашили”, казва таткото.

Баба Хайрие подари на Адам и Елица бебешкото ѝ одеалце, което пазила 30 г.

Таткото Мехмед: Казаха ми, че няма да оцелее, да не я търся повече

Таткото Мехмед научил за първи път, че някой го търси, когато се върнал в отпуск от Брюксел. Кметът на Вокил Ехлиман Ехлиман му съобщил за настойчивите журналистически молби. Още тогава сърцето на Мехмед забило лудо. “Хем се съмнявах да не е измама, хем имах предчувствие, че може да е моето момиче. 25 г. чаках този момент. Живеех с надежда, че рано или късно ще ме потърси, мечтаех за това”, плаче Мехмед.

Той е изненадан и объркан. “Видях Елица само веднъж в студен зимен ден - 26 декември 1987 г. Помня датата, защото се бях уволнил от казармата. Отидохме с майка ми в болницата в Силистра. Бяхме купили розово одеялце за изписването на бебето. Но една от акушерките излезе и ни каза, че бебето има увреждания и няма да оживее. Поисках поне да го зърна. Тя отвори стая, в която имаше 4-5 бебета, и отдалеч ми показа едно от тях. Исках да го гушна, но не ми позволиха. Това бе първият и последният път, в който видях дъщеря си. Тръгнахме си с майка ми много разстроени заедно с одеялцето. Майката на Елица и родителите ѝ тръгнаха в едната посока, ние - в другата.”

Това разказва през сълзи 51-годишният Мехмед Руфи, когато разбира, че дъщеря му го търси.

Няколко месеца по-късно бил в Дулово. Срещнал случайно майката на Елица. “Не говорихме за бебето, само за развода. Скоро след това се разделихме”, спомня си Мехмед.

До 1992 г. мислел, че бебето е умряло. Научил, че детето е живо, случайно, когато един ден му се обадил тогавашният кмет на Вокил и го помолил да иде в кметството. Там го чакали бившият му тъст и адвокат. “Искаха да подпиша, че съм съгласен детето да бъде дадено за осиновяване и че няма да го търся. Останах шокиран. Дотогава живеех с мисълта, че е не е оцеляла. Не знаех как да реагирам. Бях стъписан и объркан. Прибрах се като попарен и от този ден не спрях да мисля за нея”, споделя Мехмед. У дома, не казал на никого, че бебето е живо. “Не исках да ги тревожа, но 25 г. очаквах и се надявах да ми се обади. Всеки път, когато ходех в Силистра, се вглеждах в децата на възрастта на дъщеря ми. Питах се кое от тях може да е тя, къде е, как изглежда, какво е детството й. Понякога ми се струваше, че намирам прилика и ми се искаше да попитам, но се отказвах - щяха да ме помислят за луд", откровен е Мехмед.

Когато научил от кмета, че някой го търси, не знаел как да реагира. Шокът става още по-голям, когато разбира, че това е дъщерята, за която е мислел близо 30 г. “Хем искам да я видя, хем се страхувам. Чувствам вина, че не съм могъл да направя нищо за нея.” Допълва, че има ново семейство и син. “Трябва да кажа на съпругата си, на сина си, на майка ми, на брат ми. Няма да е лесно”, споделя Мехмед. Вечерта ги събира, за да им съобщи новината. Всички са объркани, но постепенно идват на себе си и са единодушни - Елица е добре дошла сред тях!

Всеки по свой начин започва да брои дните до срещата. “В последните седмици не съм на себе си. Нито ям, нито спя - само за това мисля. По цяла нощ седя с отворени очи в тъмното и се тревожа дали нещо няма да ми попречи да се видим. Нямам търпение да я прегърна”, каза преди срещата Мехмед.

30 г. пази розовото одеялце баба Хайрие

30 г. баба Хайрие пази розовото одеялце, купено за изписването на внучката й. Много деца и внуци се родили след 1987 г. в семейството от с. Вокил, но одеялцето с котето останало непокътнато. “Ето го, вземи го, приготвих го сега за твоето момиченце”, разгръща одеалото баба Хайрие, докато прегръща внучката си.

Елица с интерес слуша историята на раждането си. Брат ѝ Руфи я развежда из голямата фамилна къща. Всички искат да докоснат гостенката, да се снимат с нея и семейството й.

“Чаках този момент цял живот. Исках да прегърна някого с моите гени, с моята кръв. Не тръгнах към България с големи очаквания. Бях готова за всичко, дори родителите ми да не искат да ме видят. Не се сърдя на майка ми. Радвам се, че семейството на баща ми ме прие толкова топло. Бях изненадана, че имам турски произход, но това не е нещо, което ме смущава. Виждам, че фамилните връзки сред тези хора са силни и те държат един на друг”, казва Елица.

“Да видиш любовта и топлото отношение между тези хора, е наистина впечатляващо. Това са най-силните емоции, на които съм ставал свидетел някога. Някой, когото са мислели за умрял, изведнъж се появява от нищото. Това беше като сценарий от филм. Да си призная, бях подготвен за по-лошо. Например майката на Елица да е починала. Самият факт, че е жива, ме зарадва. Не изпитвам разочарование, че не е готова да види Елица. Опитвам да я разбера”, казва съпругът Адам.