Отрадно е, че най-сетне в публичното пространство тръгна някакъв разговор относно "гражданските квоти" в листите на политически партии. Това е един признак за това, че демократичните идеи продължават да улягат на българска почва, въпреки разрухата, стоварена върху демокрацията в последното десетилетие

Коментарна статия на Евгений Дайнов за Дневник

Проблем за обсъждане има. Защото: какво ни казват партиите - особено управляващите такива - с обявяването на кандидати от "гражданската квота"? Всички чуваме, на полу-неосъзнато ниво, следното съобщение: "Ние, партийците, сме общо взето негодници; но ето, привлекли сме и някакви прилични хора, не ни обръщайте гръб"...

Това е, разбира се, продължение на общата философия "всички са маскари в политиката" и като такова работи против самата политика, т.е. против идеята за съществуването на общо благо и против практиките на неговото отстояване. В крайна сметка подобни умонастроения обслужват еднолични авторитарни режими, по природата си присмехулни към идеята, че изобщо има общо благо, за което политиците са призвани да жертват време и усилия.

Докато това умонастроение не бъде пречупено, условията за продължаването на сегашната авторитарна кочина в България, както и на безпътицата в ЕС, ще са налице. Затова всеки разговор за основни елементи на демокрацията е полезен, стига да бъде чут от достатъчно хора.

Та - за "квотите".

Има нещо дълбоко нередно, дори неблагодарно в това, да призоваваш свои партийни членове и симпатизанти да жертват времето (и често - парите) си, работейки за каузите на партията ти, а когато дойде време тази твоя партия да навлезе в реалната власт, да кажеш на работните си пчелички: Няма ти да си във властта, та да ползваш нейните лостове за постигането на нашите каузи; вместо теб ще вкараме един певец (футболист, скачач, лекар, фокусник) от гражданската квота...

Човекът, жертващ свободното си време за работа по партийната кауза, е вече политик, дори да е доброволец. Той обслужва някакъв аспект от общото благо. Но не той ще влиза в реалната политика, а някой певец (скачач и пр.), за когото изобщо не е ясно, разбира ли от общото благо и готов ли е да работи за него.
Така стоят нещата при класическите партии. Напоследък обаче те са на отмиране. Затова нека огледаме партийния пейзаж, за да разберем, с кого си имаме работа.

В момента из Европа бродят поне три основни вида партии.

Първият е именно класическият тип - онези партии, които Иван Кръстев удачно нарече "педагогически". Педагогическите партии са ангажирани в постоянно усилие да възпитават своите членове, симпатизанти, избиратели и общества в ценностите и каузите, които тези партии следват, за да постигнат общото благо. Появата на "гражданска квота" по времето, когато тези партии бяха стандартът, би произвело буря от негодувание и от недоверие. Какъвто и певец (скачач) да си, преди да бъдеш издигнат за кандидат-депутат, ще трябва да си доказал не само своята принадлежност към съответните ценности и каузи, но и своята готовност да работиш за тях.

Тези партии обаче в момента отстъпват, заривани от пясъците на историята. Част от тях се превърнаха, преди вече едно поколение време, във втория тип партии, бродещи из Европа - т.нар. партии - картели. Накратко: партиите от този тип не схващат себе си като представители на гражданите (и на тяхното общо благо) във властта, а обратно - виждат себе си като представляващи властта, от която се чувстват постоянна част, в средите на гражданите.

Веднъж мутирали в картели, дори най-класическите партии престават да бъдат педагогически организации. Просто нямат ценности и каузи, в които да възпитават последователите си. Тяхната цел е да са винаги част от властта. Това намерение трудно се облича в дрехите на кауза или ценност. Мотивацията вече не е над-индивидуална, а лична и кариеристична. Докато партията е по някакъв начин във властта, нейните по-изявени членове ще могат да се надяват на възходяща кариера, завършваща с добра пенсия.

Това е на светлинни години от истинската политика.

Тя опира до служене и, в повечето случаи, води до доста бързо прегаряне, последвано от връщане към основната професия. В общия случай терминът "политическа кариера" е, в истинската политика, невъзможен. Кариери успяват да правят само най-издържливите от издържливите, а и те имат кариера до първия си изборен провал или публично значим скандал.

Тъй или инак, мутирането на традиционните партии в картелни прекрати педагогическата работа на партиите в обществото. Резултатът беше намаляващо разбиране, сред гражданството, защо е важна политиката. А съсредоточаването на картелните политици върху своите лични кариери доведе до спад на доверието в партиите и стремително намаляващ процент гласуащи.

Има и партии, родени във властта, които директно стават картели, без изобщо да са минали през "педагогически" етап. Такива, у нас, бяха партията СДС (да не се бърка със съюза СДС) и НДСВ, както и множеството техни осколки, появили се в последните месеци на тяхното управление. С падането си от власт, подобни партии бързо изчезват, тъй като не са успели да се вкоренят в средите на гражданите.

Доминацията на картелните партии накара гражданите да им обърнат гръб.

Това бе последвано от илюзията, че гражданите вече не се интересуват от политика - т.е. от общото благо. Партиите вдъхнаха с облекчение, но се оказаха подведени от собствените си анализатори. Гражданите бяха обърнали гръб на картелните партии, но не и на политиката. Напротив, те търсеха нов тип свои политически представители.

Това търсене породи третия тип партии, днес бродещи из Европа - племенно-лидерските партии. За разлика и от класическите, и от картелните партии, племенно-лидерските партии не са цялостен, сложен организъм. Те са просто дрехата, обвиваща тялото на лидера. На членовете и симпатизантите не се предлагат национални каузи (такива, обикновено от квази-фашистки тип, се предлагат на електората). Предлагат се кариери, основани на безусловна вярност лично към вожда.

Самите партии се напълват с еднакви хора, за разлика от класическите и от картелните партии, в които все пак виждаме доста разнообразно присъствие. Тези еднакви хора стават все по-еднакви и все по-некомпетентни, тъй като компетентността им не е фактор, подпомагащ кариерното развитие. Накрая не остават никакви физиономии, които да привличат някаква обществена симпатия. Затова племенно-лидерските партии започват

ударно да рекрутират външни хора за попълване на "гражданската квота".

Именно това виждаме тия дни при ГЕРБ и ВМРО.

Има из Европа и четвърти тип партии, чието политическо бъдеще е все още недокрай ясно. Това са партии, които се опитват да се върнат към класическите корени - партии, които следват ясно изразени каузи, чрез които се стремят да обслужват общото благо. Това са и подчертано педагогически организации, опитващи се да образоват активистите, гласоподавателите и обществата си. Такива са предимно различните зелени и нови леви партии от либерален тип, които направиха пробив на изборите за Европарламент от 2019 година. Междувременно, опитите за възстановяване на класически партии чрез някакви нови социалистически формации от типа на "Сириза" или "Подемос" се оказаха нетрайни.

Накратко: ако политическите партии са истински носители на каузи и функционират като педагогически организации, те нямат нужда от "гражданска квота", тъй като самите те са пълни с активни граждани. Зад "граждански квоти" имат нужда да се крият точно партиите, които са най-вредни за обществото - картелните и племенно-лидерските.

Възстановяването на демокрацията - и по-важно, на политиката - в Европа не минава през граждански квоти. Минава през измитане от сцената на картелните и племенно-лидерските партии и заместването им с партии от класически (педагогически) тип. След като в политическата система отново се появят партийни актьори, следващи общото благо, ще може да последва и следващата крачка: отнемане на институциите от превзелите ги мутри, кариеристи и мафиоти и подчиняването им отново на обществения интерес.

Съвременна Европа е направена от партии; и от възстановяването на партиите може да започне излизането на Европа от сегашните й кризи и задънени улици.