Венелина Попова е дългогодишен журналист, кореспондент на Българското национално радио в Стара Загора, в момента пише за сайта „За истината“.

В началото на декември тя беше отличена в първите награди на Антикорупционния фонд – „Червена линия: Журналисти срещу корупцията“, за поредицата ѝ от материали, разкриващи произхода на дарения, направени от депутата Делян Пеевски, въвежда към интервю kafeneto.wordpress.com:

На въпроса какво означава за нея тази награда тя отговори: „Малко се изненадах, но няма да бъде честно, ако кажа, че не съм се зарадвала. Всеки човек, независимо от това в каква сфера се реализира професионално, е щастлив, когато получи признание за своята работа. Обратното – да останеш абсолютно безразличен е по-скоро изключение, аномалия или поза“.

Какво се случва с един журналист, когато се изправи срещу корупцията в България?

Различни неща. Зависи срещу кого се изправяш, защото корупцията е събирателно понятие. Обаче едно разследване винаги се фокусира върху определена личност или група хора – политици, олигарси, бизнесмени, магистрати и пр.

Колкото и да е странно, ми се струва, че съдебното преследване е най-добрата форма на отговор от страна на засегнатия, който търси начин да изчисти името си. И ако журналистът се е постарал да не даде повод да бъде обвинен в клевета или в друго деяние, наказуемо от закона, той няма от какво да се притеснява.

Казвам го от опит. Защото съм преживяла и други неща – като това да ти разбият жилището, да не откраднат нищо ценно, само да разпилеят бельото ти по земята и да те оставят да мислиш какъв знак ти дават с тези действия. Слава Богу, не съм била физически малтретирана, но са ме преследвали нощем с автомобил и са ми предлагали подкуп.

Вие бяхте обект на жестока негативна кампания заради материалите за даренията на депутата Делян Пеевски? Как се справихте с това? Има ли рецепта, съвет към други журналисти?

Аз съм експанзивна по природа и обикновено, когато ме нападат без причина, реагирам остро. Но този път се учудих на себе си, защото приех публикациите срещу мен, тиражирани от всички издания на олигарха, напълно безразлично, това е точната дума, отстранено – все едно не става дума за мен.

Не мога да обясня реакцията си, може би ако бях нападната по един интелигентен начин, емоционалният ми отговор щеше да бъде друг. Освен това с тези нападки изданията на Пеевски сами фокусираха още по-голям обществен интерес към публикациите ми. Ако бяха журналисти с опит, интелект и интуиция, щяха да предвидят този ефект.

Рецепта и съвети не бих си позволила да давам, защото, както казах в отговор на предишния Ви въпрос, всяка ситуация е различна. Затова на практика разследващите журналисти в България са малко, но който се страхува, не се хваща на хорото.

Какво се случи с медиите през 2020 г.?

Този въпрос ме затруднява. Нямам претенцията да съм следила цялата медийна среда в България, за да знам какви процеси са се развили и с какво тя се е променила в сравнение с предишни години.

Като цяло конформизмът и съобразяването със силните на деня доминира тази среда, а влиянието върху редакционната политика на една медия от страна на нейния собственик много ясно пролича, след като Кирил Домусчиев придоби „Нова телевизия“. През 2020 г. едни от най-добрите и разпознаваеми журналисти на телевизията или бяха освободени, или напуснаха сами. Няма да ги изброявам, защото не са един и двама и се притеснявам да не пропусна някого. Но самият факт е достатъчно показателен.

Да забележиш промените и тенденциите в обществените медии е трудно, особено ако не си експерт. За обикновения зрител или слушател те остават скрити, но най-добре ги усещат журналистите в тези медии, понякога буквално на гърба си. Относителното спокойствие обаче не бива да заблуждава, че всичко там е ОК. Но това е тема за друг разговор.

Медиите, които продължават да следват линията на критичност и несъобразяване с конюнктурата, заслужават адмирации, защото, както всички знаем, и търговската реклама може да бъде контролирана или насочвана от властта. Затова въпреки ужасното място, което заемаме в класацията за свобода на медиите, не бива да гледаме с черни очила това, което се случва в тази среда.

Кой е най-големият проблем на медийната среда в България?

На първо място – собствениците на медиите, които диктуват редакционната политика. Сред тях се нарежда и държавата като собственик на т. нар. обществени медии, които докато се издържат от републиканския бюджет, ще продължат да бъдат просто държавни. Но държавата няма как да защитава добре обществения интерес, защото най-често той не съвпада с нейния.

На второ място – ограничената по обем търговска реклама не може да издържа огромния медиен пазар, което принуждава собствениците на медии, особено на регионални, да се продават на властта под формата на договори за информационно и рекламно обслужване. Да, наистина става дума за обслужване и слугинаж от най-ниска проба.

На трето, но не на последно място са тежненията на властите да упражняват политически контрол и цензура върху медиите.

На четвърто – липсата на достатъчна солидарност в гилдията, която, обединена, би могла да се противопостави на амбициите на управляващите да диктуват и подреждат новините.

Как се прави и какво изисква да се прави журналистика извън София?

Нищо кой знае какво по-специално. Най-вече кураж да се изправиш срещу местния политически и бизнес „елит“, които са със съзнание на феодали, мимикрират поведенчески, но се страхуват от осветяване на корупционните им практики. И ресурс, който малко регионални медии имат, за да направят едно разследване и да го представят на обществото.

Регионалната журналистика и медии са вече „застрашен вид“ – защо?

Голяма част от регионалната журналистика е беззъба, защото се е продала на управляващите за по-малко от 30 сребърника. Няма как едновременно да целуваш и да хапеш ръката, която ти дава милостиня.

Чуват се отделни самотни гласове, които идват от средите на регионални поделения на национални медии, каквито са районните радиостанции на БНР. Но те са наистина самотни, при това често биват бързо заглушавани, и то не от властта, а отвътре – от собствените им шефове.

Какво ви мотивира да продължите да работите като журналист? Как се справяте с умората и може би отчаянието, че журналистическата работа трудно променя действителността в България?

Най-напред, защото не знам какво да сторя със себе си, ако спра да се занимавам с това, което съм правила през последните 30 години. Нямам хоби, на което да се отдам, при това ми се струва прекалено егоистичен лукс да се зарея в нещо, което ще ми носи радост на сетивата, но няма да ми даде душевното спокойствие в един неспокоен свят.

Просто такава е природата ми, нещо отвътре ме кара да продължа да се занимавам с журналистика – аналитична или разследваща, все едно. А иначе се уморявам, да, определено. С възрастта умората идва по-бързо, рефлексите отслабват, важното е да се запази жив умът и да не се губи хъс.

Журналистическо разследване за поредица статии за съмнителни отпускания на кредити от държавната Българска банка за развитие; поредица от материали за проблемите в съдебната система; проследяването на случаи на съмнения за корупционни практики в Бургас и региона заслужиха награди "Червена линия" за журналистика срещу корупцията за 2020 година.

Само преди дни „Репортери без граници“ обяви тазгодишния си доклад, в който България за 3-та поредна година е класирана на последното – 111-о място по свобода на медиите в ЕС.