Идвайки в земите на траките и славяните древните българи донесли със себе си не само свободния дух на степите, но и своите богове, предания и ритуали.

Полека те се разбили във времето и пространството. Днес забравените символи от прабългарската митология се срещат под различна форма в много от световните митологии и религии, пише sanovnik.bg.

Древните българи не са използвали думата дух, с която да опишат различните безплътни същества, които са населявали митологията им.

Безтленните създания са били наричани алпи, алипи, диу и диви.

Предците ни са вярвали, че един алп може да погине само от ръката на друг алп или от оръжието на Хурса.

Хурса е син на Мара и Туран - алп на ковашкото изкуство и носител на Божията вест. Среща се и под имената Саин(Добър, Щастлив) или Аспар(Суровия).

Този прабългарски еквивалент на архангел Михаил доставял душите на умрелите ни предци на Небето. Обикновено го изобразяват като грифон, орел, беркут или друга хищна птица.

Древните прабългари го олицетворявали с Божия съд и наказанието за извършените грехове.

Хурса е емблематичен за българската митология. Предците ни са вярвали, че точно този алп е дал на Инджик (първия български цар) свързка от конски косми, прикрепени към копие, което се е превърнало в символ на царската власт в прабългарската държава.

Където срещнеш Хурса, срещаш и Мардукан, известен още като Нардуган. Този алп на Слънцето и началник на светлината приемал облика на дракон или черен гарван.

Предците ни са вярвали, че Мардукан се изправил срещи черните духове, които искали да изградят стена около Слънцето и да унищожат хората.

В образа на черен гарван Нардуган разбил с човката си стената, но бил твърде близо до слънцето и лумнал в пламъци. Горящите му пера паднали на земята. Когато докоснели свещната българска земя се превърнали във врани коне, които останали да служат на предците ни.

Трогнат от саможертвата му Тангра му върнал живота. От тогава насам, всяка пролет Нардуган се връщал при хората и им носел топлината на Слънцето.

До образите на Хурса и Нардуган застава и женският дух – алп-бика Туран – покровителката на дивите животни. Туран е почитана като богиня на земята, женски алп-бика на любовта, гаданията, изворите, планинските езера и подземните богатства. Туран шествала из земите на българите приемайки образа на змия.

Този амбициозен женски алп-бика дори създал собствена държава, със столица Эрги, кръстена на друг женски алп- Чекчак. Герб на създадената от богинята държава бил двуглав орел.

Символът се срещал изсечен върху българските монети до времето на Светослав Тертер. Може да види изсечени върху капитела на цар Михаил Шишман.

Друг открояващ се женски алп е Аби – Повелителката на водните животни, прекрасната дъщеря на Бури и Су Анасъ, прамайката на българския род. Аби, известна още като Бойгал-Байгул (Голямата риба) често приемала облик на риба.

Именно на Бойгал-Байгул е кръстено езерото Байкал, а на майка ѝ Су Анасъ, още Балатен – езерото Балатон.

Рибешките люспи са били първите украшения на древните прабългарски жени. За да умилостивят Аби, предците ни често са хвърляли монети в езерата, кладенците и другите водни басейни – традиция, която много други народи са заимствали от нас.

Тук е мястото да напишем и за алп Бури – алп на Луната, победата, славата, лова и воинския късмет. Алп Бури е покровител на целия български народ. В странстванията си по земите ни обичал да приема облика на вълк или барс.

Често го описвали като едноок свиреп звяр. Много са имената под които може да го срещнете – Барин (Воинска и царска слава), Айбури, Мамил и Булг (Черния).