В Русе е роден един от най-известните британски писатели през първата половина на ХХ век.

Да, няма грешка в това изречение.

Това е роденият през 1895 г. Дикран Куюмджиян, син на търговеца Саркис Куюмоджиян, чието семейство три години по-рано намира пристан в Русе след поредицата от репресии над арменското население в Цариград, пише Капитал.

Търговската им къща се намира на ул. "Отец Паисий" 2, на ъгъла с ул. "Добруджа", които са част стария център на града. Къщата е построена през 1889 г. от архитекта Нигохос Бедросян. Дикран е най-малкото дете в семейството – той има трима братя и една сестра, родени в Османската империя.

Баща му става един от основните търговци на текстил и манифактура в Русе и е също така управител на Англо-българско акционерско дружество за производство на чадъри, с клонове във Варна, Пловдив и София. Семейството се мести в Манчестър през 1910 г. (според други източници те поемат към Саутпорт), където Саркис открива тъкачна фабрика.

През десетилетията някогашната им къща в Русе е използвана за шивашки работилници и канцеларии, а в момента там се помещава механата "Чифлика". В сградата е снимана и част от филма "Когато Ницше заплака" (2007) с участието на Арманд Асанте и Бен Крос.

За рода им и детството на Дикран няма много източници, включително на български – основен източник на информация е книгата "Сградите – европейско културно наследство на Русе" на Васил Дойков и Мариана Димитрова.

В Лондон и оттам - по света

През 1913 г. Дикран заминава за Лондон с мечтата да стане писател, амбиция, към която семейството му е силно скептично. В началото пише за британско издание на арменска тематика.

Постепенно в Лондон Дикран Куюмджиян оставя миналото си назад и започва да пише под псевдонима Майкъл Арлен. Това, че английският е вторият или дори третият му език, не се оказва никаква пречка.

През 1920 г. той дебютира с първия си роман и оттам насетне кариерата му разцъфтява. Арлен се превръща в един от значимите писатели през това десетилетие, основно на истории, които могат да бъдат отнесени към жанровете на сатиричния роман и готическите ужаси.

Той бързо става част от бохемската класа, за която обича да пише, и е запомнен като личност с изискани обноски и вкус към лукса. През 1922 г. Арлен става британски гражданин и псевдонимът става легалното му име. Сред любопитните биографични моменти са как той помага финансово в началото на кариерата на Ноел Кауърд, един от големите британски драматурзи на ХХ век, за да завърши работата по пиесата The Vortex.

През 1927 г. Арлен попада и на корицата на брой на сп. Time, а сред познатите му във висшите кръгове са Уинстън Чърчил и актьорът Кларк Гейбъл. Скот Ф. Фицджералд се е изказвал ласкаво за прозата му и е предупреждавал Хемингуей, че ако има конкурент, то това е Арлен. Нещо повече – името на Майкъл Арлен всъщност се споменава в разговор между героите на "Нежна е нощта", един от големите романи на Фицджералд.

Той е също така прототипът на героя Михаелис в "Любовникът на лейди Чатърли" (1928) на Д.Х. Лорънс. През 30-те години експериментира с фантастиката и трилъра, но не постига комерсиалния успех, който има през предишното десетилетие.

Най-известната творба на Арлен е романът The Green Hat (1924), адаптиран в представления на "Бродуей" и "Уест енд" и екранизиран във филма A Woman of Affairs с участието на Грета Гарбо през 1929 г. Междувременно Арлен вече живее в Кан, разнообразява писането с голф и тенис.

Краят на приказката

Като че ли всичко се подрежда перфектно за писателя за период от десетина години, след което бавно се разпада. В началото на Втората световна война се мести в Ню Йорк заедно със съпругата си, гръцката графиня Аталанта Меркати, и двете им деца.

Не само заради войната, но заради нарастващата ксенофобия във Великобритания и подозрението, че всеки чужденец с положение може да е агент.

Историята на Майкъл Арлен не приключва с някакъв нов връх – през следващите години той не написва нищо (последният му роман, The Flying Dutchman, датира от 1939 г.), въпреки че подписва договор да бъде сценарист към студиото MGM в Холивуд. В края на живота си е измъчван от творческа криза.

Според мемоарната книга My Brother Evelyn & Other Profiles на британския писател Алек Уат (1898-1981), приятел на Арлен от годините в Лондон, отказването му от литературата е съвсем доброволно в името на спокоен живот между семейството и добрите ресторанти в Ню Йорк. "Вътрешната му потребност да пише беше изчезнала – не намираше смисъл в това. Той можеше да бъде себе си по-лесно, като всъщност не пише", спомня си Уайт.

През 1956 г. умира в Ню Йорк от рак. Остава женен за Меркати до края на живота си, а връзката им често е описвана като щастлива през всичките години. По същото време Алфред Хичкок екранизира разказа The Gentleman from America за телевизионната си поредица Alfred Hitchcock Presents.

Сянката на Русе

Историята на семейството не спира дотук. Синът му Майкъл Джей Арлен, роден в Лондон през 1930 г., но отраснал в Канада и САЩ, е телевизионен критик в The New Yorker в продължение на над 30 години, работил е и за сп. Life. През 1970 г. е номиниран за Националната награда за литература на САЩ с Exiles – семеен мемоар за баща му и майка му.

Според сина им въпреки охолния живот чувството, че не са мястото си, винаги ги е преследвало. До голяма степен и заради това, че в САЩ той така и не получава постоянен адрес и постоянно подновява визата си. Правителството по това време преценява кандидатите според мястото им на раждане – в очите на Вашингтон той е българин и визите за българи са били изчерпани за 70 години напред.

Той се потапя още по-дълбоко в историята с A Passage to Ararat, която му носи Националната награда за литература на САЩ през 1975 г. В нея той проследява историята на баща си и нежеланието му да се идентифицира с арменските си корени като рефлекс срещу възможността да бъде маргинализиран от британското общество и да забрави за по-травматичните моменти в родовата си история – баща му винаги е говорил за себе си като англичанин.

Авторът изследва тези настроения в много по-широк план от обикновените биографични детайли. Той поставя семейната история на фона на драматичните моменти в арменската история и начина, по който те карат толкова много семейства да са разпилени по различни краища на света. И до днес тя е високо оценявана, особено от англоезичните читатели с арменски произход.

Синът на Арлен е все още активен писател – през 2016 г. заедно със съпругата си (сценаристката Алис Арлен) пише биографична книга за издателката и журналистка Алиша Патерсън, която произхожда от една от най-влиятелните фамилии в медийната индустрия на САЩ. Сестрата на Майкъл Джей Арлен, Виниша, умира през 2011 г.

Въпреки "българската връзка", Майкъл Арлен е към днешен момент почти напълно непознат в България, включително в Русе, а неговите книги никога не са били превеждани.

Отсъства и информация дали той е имал сантимент към мястото, на което е роден и където е живял до 15-годишна възраст – нещо, което е малко вероятно, като се има предвид, че той е избягвал да говори за произхода си. Арлен изглежда позабравен и от англоезичния свят, въпреки безспорното му място в литературната сцена на 20-те и успеха на The Green Hat тогава.