Едно от най-трудните преживявания за човека е преживяването на смъртта. Не само на неговата собствена, но и на чуждата смърт. И като че най-вече на тази на любими нему същества.

Но всъщност смъртта присъства, явно или скрито, непрекъснато и навсякъде около нас, съпътства всеки наш ден. Защото смъртта е неотменна част от живота. С всяка наша минута ние сме с една идея по-близо до нея. И ако от страх и невежество изберем да затваряме очи и да запушваме уши, за да си я спестим, вместо да признаем и да преживеем нейното присъствие, ще попречим не толкова на нея (защото тя, смъртта, неотменно си знае и си върши работата), колкото на себе си, на живота в нас да съществува по естествен, мирен и радостен начин.

Смъртта е раждане наобратно. Извървели пътя си тук, отиваме там, откъдето сме дошли – уж в „нищото”. Но може ли такива чудеса като живота, любовта, радостта, нежността, милосърдието, да дойдат и да си отидат в „нищото”?

Да си признаем, че не само се надяваме, а дълбоко в себе си знаем, че смъртта не е окончателен край, а е преход, преминаване отвъд, ще ни даде нужния кураж да не й обръщаме гръб, да не я преживяваме като грешка или наказание, а да я посрещаме с внимание, вглеждане, вслушване и уважение. И тогава ще се срещаме с нея не толкова чрез убийствата и катастрофите в новините, колкото чрез избора, който всяка душа рано или късно прави, за да може да се промени и да продължи пътя си отвъд земната си форма.

Ние все повече се стремим към естествените неща. И в тоя ред на мисли, като говорим за естествено раждане, е добре да допуснем и естествено умиране. Всъщност колко хора, че и животни, днес умират от старост? И имаме ли смелостта, без да форсираме този процес (макар и с добри намерения), да съпроводим търпеливо някого в последните му стъпки – без прибързване, без паника и вина, с любов, нежност и състрадание, и със съзнанието, че това преживяване никой от нас не може да си я спести?

Изненадваща или очаквана, смъртта няма как да бъде лесна. Защото ние, съществуващите на земята, пускаме корени и се привързваме – и към себе си, и към земята, и един към друг. Смъртта няма как да бъде и бърза – защото тя всъщност продължава цял един живот. „Казват, че животът минава светкавично пред очите ти, преди да умреш. Това е вярно – нарича се Живот.” Тери Пратчет.

Но финалът, моментът на раздялата и на промяната, е важен за нас не по-малко от раждането ни – защото той ни помага да се пуснем, да се сбогуваме (прекрасна позабравена дума) и дава смисъл не само на напускащите, но и на тези, които остават след тях, за да потъгуват и след това благодарно да ги носят в спомените си, докато са живи. Защото тя, смъртта, всъщност е за живите.

И именно „преживяване” е точната дума за смъртта. Защото животът продължава, макар и променен, и след нея. Защото той, животът, е неизтребим. И смъртта е само едно от имената му.