В началото на миналия век в Австралия не се гледало с добро око на самотните майки. Всяка жена, родила дете без брак, ставала предмет на социално неодобрение и чести подигравки.

Но бременността в онези времена не можела да се контролира лесно като сега, а клиниките за аборти се броели на пръсти. Дори онези, които имали късмета да си уредят аборт, рискували да загубят живота си, или да получат трайни увреждания и страховити инфекции.

В резултат на това, практиката на „гледане на деца“ се превърнала в изгоден бизнес. Малко майки искали да дадат децата си за осиновяване и вместо това поверявали бебетата си на грижите на професионални „детегледачи“. Те се грижели за бебето в замяна на минимална седмична или месечна такса, а родителите можели да посещават своето отроче, когато поискат.

Веднъж щом детето пораснело достатъчно, майката можела да си го вземе, да го представи на околните като дете на починал роднина и да го отгледа без да се страхува, че то ще бъде белязано с етикета „копеле“, а тя – „уличница“.

Голяма част от детските домове в Австралия били управлявани от честни жени – професионални медицински сестри, които искрено обичали бебетата и им давали вниманието и грижите от които се нуждаели, пише trutv.com, цитирани от http://kriminalnidosieta.com/.

Но за малцина безкрупулни индивиди, „детегледачеството“ означавало възможност да забогатеят от нещастието на другите. Те продавали бебетата на бездетни двойки, прибирали парите и скривали истината от родната майка.

Други използвали възможността да прибират парите, които майката им пращала за храна и лекарски грижи, като оставяли децата да живеят в мизерия, в крайна сметка умирайки от глад, липса на грижи и болести.

За трети тези „сиропиталища“ се превръщали в удобна възможност да припечелят от убийство. Тези детски домове стават известни като „ферми за бебета“.

Джон и Сара Макин

Сидни: 1892 – Запушен канал?

На 11 октомври 1892 година каналджията Джеймс Ханоуни разкопавал меката почва, за да изчисти канала в задния двор на една къща в Макдоналдтаун – предградие на Сидни. Скоро той се натъкнал на причината за запушването. Два зловонни вързопа дрехи. Бебешки дрешки. Той вдигнал отблъскващите дрипи и намерил вътре разложените останки на две бебета. Ханоуни побързал да извика полицията, която не след дълго открила мумифицираните трупове на още пет бебета, заровени в различни части на двора.

Сара Макин

Детективите тръгнали по следите на предишните наематели на къщата – 50-годишният Джон Макин и 47-годишната Сара Макин, попадайки на следващото им местожителство – къща в близкия Редфърн, където открили погребаните останки на още няколко бебета. Но наемателите вече не живеели там.

Когато полицията най-сетне издирила семейство Макин в техния нов дом в близкия Чипъндейл, тя открила в задния им двор още мъртви бебета, с което общият брой на зловещите находки достигнал 12.

Цялото семейство Макин – Сара, Джон и техните четири дъщери Флоренс (17 г.), Кларис (16 г.), Бланш (14 г.) и Дейзи (11 г.) – било арестувано. Джон и Сара Макин били обвинени в убийство.

Процесът срещу Макин се провел във Върховния съд на Сидни, а съдебната зала преливала от посетители. Защитата казала на съда, че семейство Макин са професионални детегледачи, които се грижели за бебетата срещу седмична такса, докато майката е в състояние да си прибере детето, или докато намерят подходящо семейство осиновители.

В някои случаи семейство Макин дори уреждали майката да вижда детето си след осиновяването му от други родители, изтъкнала защитата.

Обвинението изложило друга история. Семейство Макин считали за много по-лесно и изгодно просто да убиват бебетата и да продължават да прибира седмичната такса от майките, на които не позволявали да виждат децата си под някакъв измислен предлог.

Първата свидетелка била 18-годишната Амбър Мъри, която родила извънбрачния си син Хоръс през март 1892 година. Тъй като не била в състояние да се грижи за детето сама, тя го дала за осиновяване чрез една обява в „Сидни Морнинг Хералд“, в която казвала, че търси мила и любяща осиновителка за новороденото си момченце. В същата обява добавила, че е готова да плаща седмична такса за издръжка на детето.

Амбър получила отговор от една женена двойка, живееща в работническото предградие Редфърн в Сидни. Те й казали, че ще се радват да се грижат за детето срещу 10 шилинга на седмица.

Амбър Мъри им се обадила на следващия ден и се срещнала с Джон и Сара Макин и две от техните дъщери, които веднага се влюбили в малкия Хоръс и нямали търпение да го отведат в дома си и да го обсипят с обич и грижи, заявявайки че наскоро са загубили малкия си син.

Амбър Мъри не сметнала за странно, че в дома им имало още пет-шест бебета, тъй като Макин й обяснили, че това са деца на техни приятели, на които правят услуга. Майката оставила малкия Хоръс при тях след като се уговорили, че всяка седмица ще им изпраща пари и ще може да го посещава от време на време. Речено-сторено.

Това бил последният път, в който видяла бебето си живо.

Бебеубийство

Джон Макин

Джон Макин се обаждал всяка седмица като по часовник, за да прибере 10-те шилинга от Амбър Мъри, но всеки път, когато искала да види детето си, измислял някакво извинение.

Един ден, докато взимал таксата, той казал на Амбър, че ще се местят от Редфърн в западните предградия в Хърствил и ще й изпрати новия им адрес, веднага щом се установят след около шест седмици. Междувременно продължил да се обажда за 10-те шилинга.

Но семейство Макин не се преместили в западните предградия. Вместо това наели къща в близкия Макдоналдтаун и се изпарили тайничко в тишината на нощта. По време на процеса дъщерята Кларис щяла да даде уличаващи доказателства, че когато са напуснали Редфърн малкият Хоръс Мъри вече не е бил с тях.

Макар Кларис да не го казала с думи, ставало ясно, че Хоръс вероятно вече е бил убит, но Джон Макин продължавал да си иска седмичната издръжка от майка му.

Семейство Макин не се заседяли задълго в Макдоналдтаун и през август се преместили в Чипъндейл, където в крайна сметка били арестувани след зловещата находка на каналджията Джеймс Ханоуни.

Амбър Мъри и три други скърбящи майки разпознали дрешките на бебетата си, които Сара Макин била продала в заложна къща. Друга двойка свидетелствала, че били дали незаконното си дете на Макин, заплащайки им значителна сума в аванс и съгласявайки се да дават по 10 шилинга на седмица, за да им го гледат, докато могат да си го вземат. Само след дни бебето им било мъртво и скърбящите родители изпратили на Макин две лири за погребението му, на което не присъствали.

Членовете на семейство Макин се изправили на свидетелската скамейка и лъжите им лъснали благодарение на обвинението. Отново и отново те отричали да са се грижили за някакви бебета или да са взимали такса от родителите, но се оплели в собствената си мрежа и дори децата им се обърнали срещу тях.

Шестнадесетгодишната Кларис Макин се качила на свидетелското място и дала показания срещу родителите си, като казала, че е виждала дрешките на едно от мъртвите бебета у майка си. Дейзи Макин свидетелствала, че когато са се местили от Редфърн в Макдоналдтаун с тях е имало само две бебета момиченца, загатвайки че малкият Хоръс е бил убит и погребан в Редфърн.

Присъдата била ясна, а единственото възможно наказание било смърт. Джон Макин подкрепил жена си, която припаднала в ръцете му.

След две пропаднали обжалвания Джон Макин се отправил сърцато към смъртта си на бесилото. Сара Макин спечелила обжалването на присъдата си и получила доживотен затвор с тежък труд. Тя била освободена през 1911 година след като излежала 19 години от присъдата си и пропаднала в неизвестност.

Нито едно от децата на семейство Макин не било съдено.

Франсис Нор

Мелбърн: 1893 година – Много въпроси

През септември 1893 година новият наемател в една къща в мелбърнското предградие Брунсуик решил да превърне задния си двор в зеленчукова градина. Както си копаел, за свой ужас, точно под повърхността на неподдържания двор, попаднал на разложените останки на новородено момиченце. Около шията на бебето било затегнато въже.

Полицията веднага била извикана в къщата, за да проучи находката. Съседите споделили, че предишните наематели са живяли и в една друга къща наблизо и когато властите разкопали градината там, открили още две разложени телца – този път на момченца.

Предишните наематели на тези два адреса Рудолф и Франсис Нор наскоро се били преместили в Сидни и не било трудно да бъдат открити. Те живеели на улица „Брисбейн“ в предградието Съри Хилс и били задържани от полицията само дни след намирането на трите мъртви бебета. Двамата били изпратени в Мелбърн, за да бъдат изправени пред властите.

Аутопсията разкрила, че малкото момиченце е умряло от удушаване, а двете момчета са били задушени. Семейство Нор трябвало да отговари на много въпроси.

Франсис Нор

Полицията научила, че Франсис Нор е родена като Мини Туейтс в много уважавано и богобоязливо лондонско семейство. Тъй като била непокорно дете и доста похотлива девойка с много завоевания на любовния фронт, родителите й я изпратили в Австралия, където тя пристигнала през 1887-а на 19 годишна възраст.

Тя променила името си на Франсис и се влюбила в Рудолф Нор – немски сервитьор, когото срещнала докато работела като слугиня. Рудолф бил стар познайник на полицията в Мелбърн и Сидни като дребен крадец.

Двамата се оженили и им се родила дъщеря на име Гладис. След серия от несполуки, в резултат на които Рудолф попаднал в затвора за 18 месеца, а Франсис завъртяла любовна афера с един мъж и дори живяла известно време с него, двамата се събрали отново и се заели с „детегледаческия“ бизнес.

Не било трудно да го сторят. Всяка жена със собствени деца, която би могла да излъже че е медицинска сестра, можела да вземе бебета на отглеждане за постоянно. Обикновено майката плащала първоначална вноска в размер на 5-20 лири и след това давала по-малка месечна такса. В замяна нейното бебе получавало грижи, а майката можела да го посещава по предварителна уговорка.

Проблемът с подобни хлабави договорки се състоял в това, че детегледачката често взимала първоначалната вноска и изчезвала, вероятно продавайки детето на някоя бездетна двойка, след което откривала нов бизнес в друго предградие или град.

Уличаващо доказателство

Детегледаческата индустрия се прочула. Само във Виктория през 1893 година имало повече от 60 разследвания на случаи на бебета, намерени мъртви или починали поради липса на грижи. Повече от 20 от тях били разглеждани като убийство, но извършителите обикновено били изчезнали отдавна и никой не бивал осъждан. Много други бебета изчезвали без следа, вероятно продавани на бездетни двойки.

Франсис Нор развивала детегледаческия си бизнес на многобройни адреси в Мелбърн и не се застоявала дълго на едно място. Много майки искали да си поговорят с нея за изчезването на децата им, но не смеели да подадат сигнал в полицията от страх да не се разбере че са самотни майки. Сега изглеждало повече от вероятно, че бебетата, които Франсис Нор не е могла да продаде, са били убити.

Когато пристигнала да я арестува, полицията заварила Франсис Нор бременна с второто си дете. След раждането му в ареста, двамата Нор били качени под въоръжена охрана на параход за Мелбърн.

Предварителното разследване на смъртта на едно от момченцата се състояло в моргата на Мелбърн през октомври 1893 година. Сред 33-ата свидетели било призовано и едно 13-годишно момиче, което било работило за Франсис Нор няколко години. Нейните показания били уличаващи. Тя си спомнила, че Франсис Нор била взела лопата назаем от един съсед, за да разкопае задния си двор.

Лекарят, който прегледал починалото бебе, казал че бебето се е задушило заради стегнатата около шията му връв.

Дознанието изслушало доказателства, че Франсис Нор е имала работа с толкова много неомъжени майки, които не желаели да излязат наяве, че било почти невъзможно да се изясни какво точно се е случвало с децата. Тя дори се била престорила веднъж, че собствената й дъщеря Гладис е дете на друга жена, а тя просто се грижи за нея.

В крайна сметка Франсис Нор била обвинена в три убийства. Но дори в светлината на неоспоримите доказателства, тя продължавала упорито да отрича убийствата на бебетата и погребването им в градините.

По време на процеса обвинението ловко изиграло своя коз, представяйки едно писмо, което Франсис Нор била написала от килията си до своя някогашен любовник Едуард Томпсън, молейки го да даде лъжливи показания в нейна полза. Писмото било предадено на полицията от майката на Томпсън.

Писмото представлявало и несръчен опит да се уличи Томпсън в убийствата и погребенията на децата. Франсис настоявала Томпсън да плати на някакви мъж и жена да кажат, че те са погребали тяхното починало при раждането дете. В писмото си Франсис твърдяла, че въпросната жена щяла да се яви пред съда и да свали от тях всички подозрения.

Франсис намира Бог

Томпсън отрекъл да е замесен в нещо подобно и полицията му повярвала. Когато планът й пропаднал, Франсис Нор обърнала показанията си на 180 градуса в средата на процеса. Тя признала, че е заровила бебетата в градината, но казала че са умрели от естествена смърт. Това противоречало на заключението от аутопсиите, които ясно показвали, че децата са били убити.

В края на петдневния процес Франсис Нор била призната за виновна и осъдена на смърт чрез обесване. Обляна в сълзи след чуването на присъдата си, тя се обърнала към Едуард Томпсън и изкрещяла: „Бог да прости греховете ти, Тед. Господ да помогне на бедната ми майка. Господ да помогне на бедните ми дечица“.

В дните преди обесването си Франсис Нор прегърнала Бог и най-сетне признала за убийствата: „Сега, когато остават броени часове до смъртта ми, изразявам силно желание това изявление да бъде направено публично достояние, с надеждата че моето падение не само ще бъде предупреждение за другите, но и ще послужи като спирачка за онези, които се занимават със същата практика. Желая да заявя, че признавам вината си“.

Макар човекът, който бил натоварен с обесването на Франсис Нор – Томас Джоунс, да държал рекорд, изпращайки 15 осъдени на бесилото, той не бил особено въодушевен от перспективата да обеси жена за първи път, и то жена, която щяла да бъде първата обесена във Виктория от 30 години насам. В отчаянието си той прегърнал здраво бутилката.

Два дни преди датата за екзекуцията на Франсис Нор, Джоунс извършил самоубийство, като прерязал собственото си гърло в пиянски ступор.

Но за обесването бил назначен нов палач, въпреки отчаяните молби на стотици граждани на Мелбърн, настояващи че е нехуманно да бъде обесена една жена и майка.

В навечерието на екзекуцията й – в 10 часа сутринта на 15 януари 1894 година – тълпа от 200 протестиращи се събрала пред затвора Олд Мелбърн. Хората пяли химни и подписвали петиция за помилване в последната минута. Но правителството останало непоколебимо.

Когато натовареният с екзекуцията екип пристигнал на платформата и зачакал идването на осъдената на смърт, от килията й се разнесъл силен и печален напев. Франсис Нор пеела химни още от ранни зори и продължила, докато крачела от килията си до бесилото с вързани ръце и примка около врата си.

Тя спряла да пее едва в последните секунди, за да промълви уверено: „Да. Господ е с мен. Не се страхувам от това, което човеците могат да ми сторят, защото съм в мир, пълен мир“.

Сетне Нор, убийцата на беззащитни бебета, поверени на грижите й, увиснала на въжето.

След обесването й властите изчислили, че имайки предвид времето, през което тя се е занимавала с детегледачество и броя на жените, които впоследствие тайно се свързали с полицията и казали, че са й дали бебетата си, Франсис Нор вероятно е причинила смъртта на около 13 новородени.

Алис Мичъл

Пърт, Западна Австралия: 1900 – 1906

Незаконната поява на бял свят на бебето Етел, което неговата майка Елизабет Бут родила в „Къщата на милосърдието“ – убежище за неомъжени майки, управлявано от католическите монахини в Хайгейт Хил в Пърт – в крайна сметка довело до изобличаването на Алис Мичъл. Серийната убийца Мичъл взимала бебетата под своите грижи и веднъж щом се сдобиела с парите на майките им, оставяла невинните създания да тънат в мизерия.

Шокиращата бройка от 37 бебета, поверени на грижите й, умират или от липса на грижи, или биват убити от собствените й ръце.

Правилата в „Къщата на милосърдието“ били строги и три месеца след раждането на жизнената и здрава Етел, милите монахини помахали за сбогом на Елизабет Бут и я изпратили да изхранва себе си и детето си на улицата.

Тъй като нямала намерение да дава Етел за осиновяване, а бащата отдавна бил избягал, Елизабет Бут нямала друга възможност освен да работи, за да осигури и двете им. Но, разбирайки че липсата на образование и фактът, че единствената работа в която имала опит е слугинската – а никое заможно семейство не би взело прислужница с незаконно дете – ще й попречат да си намери работа, тя нямала друг избор освен да намери алтернативен дом за своето бебе и да се опита да го посещава тогава, когато й позволяват работните часове.

Детският дом, който й препоръчали, се намирал точно зад ъгъла от „Къщата на милосърдието“ на улица „Едуард“ 24 в Източен Пърт, и бил управляван от една дружелюбната и закръглена медицинска сестра на средна възраст на име Алис Мичъл, която развела новата майка и нейното бебе из част от помещенията.

Чувствайки, че нейното бебе ще бъде на сигурно място в ръцете на Мичъл, Елизабет се съгласила да плаща по 5 шилинга на седмица, 5 шилинга за ваксинации и допълнителни 5 шилинга за всяка лекарска визитация на доктора, който прегледал Етел при приемането й.

След три дни майката се появила, за да види бебето си и й казали, че докторът е прегледал детето и го е намерил в идеално здраве. Сметките били уредени и Бут потеглила към новата си работа като домашна прислужница, успокоена от мисълта, че детето й е попаднало във възможно най-добрите ръце и че ще може да се отбива да го види, когато времето й позволява това.

След по-малко от месец и половина нейното бебе било мъртво. Момиченцето станало жертва на това, което щяло да се превърне в най-прочутия случай с „ферми за бебета“ в страната. Ако не била алчността на Алис Мичъл и целеустремеността на Елизабет Бут да разбере какво се е случило с детето й, може би още много бебета щели да умрат.

Когато Бут изостанала с плащанията си – не за изхранването на бебето, а за мистериозните такси, които постоянно й искали за лекарски прегледи, Алис Мичъл се обърнала към полицията, за да си събере дължимото.

Полицейският служител, който не бил сигурен как да постъпи в този случай, се обадил на шефа си сержант Патрик О`Халоран, който посетил Алис Мичъл в нейния пансион и настоял да бъде разведен наоколо.

Ужасни условия

Сержантът се ужасил от видяното. В своя официален доклад, той казва за едно от бебетата: „Детето беше в ужасяващо състояние. Гной течеше от очите му, беше наплюто от мухи, изключително изтощено и от него се носеше непоносима смрад“.

Сержант О`Халоран се върнал с държавен медицински служител, който, също ужасен от мръсните условия, обявил, че въпросното дете е на ръба на смъртта. Ставало въпрос за дъщеричката на Елизабет Бут.

Разпитана за уговорката си с Алис Мичъл, Бут казала, че обикновено се отбивала да види детето си късно вечер след приключване на работа. Всеки път й отказвали свиждане под предлог, че бебето вече спи и не може да бъде обезпокоявано. След седмици на подобни откази тя най-сетне настояла да види детето си и била шокирана от гледката. Когато й донесли нейното някога жизнено и пухкаво бебе, тя не могла да повярва на очите си. Бебето било покрито с язви от главата до петите и представляво една пищяща торба с кости. Момиченцето починало два дни по-късно.

Бут отишла в полицията и споделила подозренията си. Започнало усилено разследване на детегледаческите практики на Алис Мичъл. Разкритията щели да шокират цялата страна и веднъж завинаги да сложат край на безконтролното гледане на деца.

От 1900 година Алис Мичъл била управлявала няколко подобни пансиона в Пърт и се премествала от един адрес на друг, веднага щом й запарело под петите. Възрастните наематели в нейните заведения разказали на властите, че бебетата са лежали на пода в собствените си изпражнения, а в ъглите били захвърлени купища от използвани, непрани пелени, гъмжащи от личинки. Смрадта от стаите била непоносима, а мухите снасяли яйцата си в мокрите язви по лицата и телата на бебетата.

Бебетата били пускани да пълзят в задния двор, където имало птичарник, и се въргаляли в калта и ядяли кокошите изпражнения от земята.

С напредването на разследването се разкрило, че през 6-те години, в които била в бизнеса, в ръцете на Алис Мичъл са загинали 37 деца, но въпреки това никой не бил казал и дума на полицията. Следователите не се съмнявали, че фаталната бройка е много по-висока, но не могли да намерят доказателства за още смъртни случаи.

Онова, което най-много удивило полицията, било че 37 бебета са били погребани от опечалените си майки, без това да стигне до властите. По закон лекар трябвало да издаде смъртен акт, за да може да се извърши погребение. Но нито един такъв акт не бил издаден за бебетата, починали под грижите на Мичъл.

За голяма изненада на полицията и здравните служби станало ясно, че погребалните агенции нямали представа, че е необходима подобна документация. Четиримата най-големи управители на погребални агенции в града заявили, че не са знаели че трябва да искат смъртни актове и били извършили 37-те погребения, някои на държавни разноски, на бебетата без нито искрица подозрение, че нещо не е наред.

Докторът, който бил единственият лекар, обслужващ бебетата на Мичъл, заявил че никога не е забелязвал нещо нередно в здравословното състояние на пеленачетата, както и в условията за живот в пансиона.

А г-ца Ленихан – здравният инспектор, който бил отговорен за тези домове, чиято работа била да прави редовни проверки на бебетата, казала че е чувала от време на време за някоя странна бебешка смърт, но не сметнала, че си заслужава да докладва на началниците си.

Въпреки огромната планина от доказателства, сочеща противното, г-ца Ленихан настоявала, че винаги е намирала условията в пансиона на Мичъл за напълно задоволителни.

Няма тела, няма свидетели

На 12 март 1907 година при разследването на съдебния лекар тричленното жури постановило, че „… детето Етел Бут е починало от наложено гладуване и престъпна липса на грижи от страна на Алис Мичъл“. Съдебният лекар казал, че този случай е„най-отвратителният с който съм се сблъсквал. Гнусен, отблъскващ, гаден и чудовищен“.

Алис Мичъл била арестувана и обвинена в предумишлено убийство. По време на процеса се разкрило, че много хора на високи постове са пренебрегвали задълженията си. Здравната инспекторка, нейните подчинени, лекарят, погребалните агенти и още много лица на важни позиции застанали пред съда и били строго порицани.

Но без тела, без доказателства и очевидци на самите убийства, резултатът бил в полза на Алис Мичъл, която се отървала от обвинението в предумишлено убийство и била осъдена на пет години тежък труд за непредумишленото убийство на Етел Бут.

Случаят отвратил страната до такава степен, че се превърнал в катализатор за затягането на законите, регулиращи подобни домове за гледане на бебета из цяла Австралия.