На централно място в Севлиево се намира скулптурната композиция на Мара Белчева и Пенчо Славейков

Мара /Молка/ Белчева - идеалът на цяло поколение за красота, образованост и човешка добродетел, е родена в град Севлиево, разказва БГНЕС.

Късен следобед през месец май на 1903 г. се оказва ключов за живота на Мара Белчева - една от нежните поетеси от началото на миналия век. През този майски следобед тя за първи път среща Пенчо Славейков.

"Мой роднина доведе у дома Пенча" (Славейков, бел. ред.), пише поетесата в своите спомени. "Не бях го виждала от години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив... Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума... Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица..."

От този майски ден нататък, в продължение на девет години, между Белчева и Славейков се установила "светла обич, сърдечно дълбока привързаност, единомислие, другарство, топлина в студения нелек път".

Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”. В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с нейния роден град Севлиево и първото ѝ име.

Всяка привечер Белчева отивала да вземе поета от Народната библиотека и двамата тръгвали към Лозенец - тяхното любимо място за разходка: "Там на високий хълм, където с теб, с другари, обичах да седя в тих разговор унесен..." (От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години (между които е директор на Народния театър в периода 1908-1909).

Белчева е родена е на 8 септември 1868 г. в Севлиево, в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов - Севлиевеца (бележит български църковно-музикален деец и издател на псалтикийни книги). Завършва гимназия в Търново. В периода 1883-1885 следва във висш девически институт във Виена. Завръща се в България заради смъртта на баща си.

Учителства в Русе и София. Още по време на ученическите си години се запознава с поета и политик Христо Белчев, за когото се омъжва през 1886. Остава вдовица на 23 години след убийството на Белчев (тогава министър на финансите), при атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов (1891). При престрелка в градската градина в София тогава трима души стрелят срещу Стамболов, но Христо Белчев застава на пътя на куршумите, за да спаси министър-председателя.

12 години след смъртта на съпруга си, Белчева се сближава със Славейков.

Но обществеността не одобрява съюзът ѝ с Пенчо Славейков. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите ѝ стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

Последните си дни заедно Мара Белчева и Славейков прекарват в италианския курорт Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо - обиден заради уволнението си от Библиотеката, Славейков решава да напусне окончателно България, паралелно с това и да търси лечение за напредналите си заболявания. За да поеме разноските по престоя им в Италия, Мара продава дома си на ул. "Христо Белчев", който наследява от убития си съпруг Христо Белчев. Зад гърба ѝ остава разкошът и сигурността, но напред е надеждата да спаси живота на Славейков.

Към 10 часа на 28 май 1912 година, във вила Белависта пристига главният лекар на регион Комо – Баранцони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Близо три десетилетия по-късно лекарят си спомня: “И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен воал.”

Проф. Карло Баранцони лекува и констатира смъртта на Пенчо Славейков. По-късно професорът разказва, че диагнозата на Славейков била сърдечна склероза и интерстициален нефрит (бъбречно заболяване). Освен това творецът страдал от високо кръвно налягане, получил кръвоизлив в мозъка и изпаднал в уремична кома. В това състояние настъпила смъртта. Преди да умре Пенчо Славейков успява да пророни една едничка дума – светлина.

Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването му с Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.

Дамата в черно ходи до гроба му до смъртта си. Казва, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

Тази духовна, човешка и творческа връзка е катализатор на нейния талант и способности като поет, преводач и интелектуалец. До края на живота си издава няколко стихосбирки.

Някогашната красавица, една от големите поетеси на България, умира в нищета през 1937 г. в София. Белчева ходи на гроба на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

Домът ѝ на улица "Христо Белчев" 12 в столицата, който тя продава, е един от най-забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България.

Като символ на безграничната и безкрайна любов, потърсила заедност и във вечността, скулптурната композиция на двамата влюбени се намира до Паметника на свободата в центъра на Севлиево.

Той е сред първите монументални паметници на загиналите в Априлското въстание и Освободителната война в млада България. Идеята е на оцелелите опълченци и поборници, обединили се през 1882 г. в опълченско дружество „Лев". Като първа задача в устава им е записано ,...да се въздигне паметник в града, който да напомня за загиналите опълченци, въстаници и поборници...".

Паметникът е дело на италианския майстор каменоделец Дебонно Аполони, изработил постамента и красивата колона, и тя била поставена приблизително на мястото, където след кървавия разгром се издигнали бесилки за осем от ръководителите на въстанието.

Художникът Отто Хорейши нарисувал проект на статуята - млада жена, символизираща свободна България. В лявата си ръка тя държи лавров венец, за да увенчае загиналите за свободата, а с дясната зове с тръба за обединението на българските земи.

Известният Петко Р. Славейков, с когото българската общност в Севлиево поддържала близки връзки, подбрал текстове /два от които авторски/ за четирите бронзови плочи на постамента. За изработването на статуята била направена поръчка в известната тогава в цяла Европа фабрика за художествено леене Рихард Вагнер". Прекрасната творба е дело на италианския скулптор Арнолдо Дзоки /1862 - 1940 г./, автор на множество известни статуи по света, сред които монумента на цар Освободител в София, Свободата в Русе, и скулптурни творби във Видин, Пловдив, Оряхово.

Сред най-известните му творби по света са паметниците на Колумб на Буенос Айрес, Гарибалди в Болоня, свети Франциск от Асизи в Кайро и много други. Всичко това отнело 12 години и около 30 000 златни лева, две трети събрани от дарения. През февруари 1894 г. статуята била изпратена с кораб, и от Виена пристигнала в Свищов. Оттам с волски коли била превозена до Севлиево. На 8 септември 1894 г. се състояло тържественото откриване на Паметника на свободата в Севлиево.

За да отдаде своята почит на загиналите, присъствало хилядно множество. Оттогава до днес на всички паметни дни и чествания Паметникът на Свободата е обсипван с венци и цветя. Около него през десетилетията протича градския живот и той се превръща в символ на града: символ на свободния град и свободните хора, които не забравят героите си./