Последните назначения на управляващите, които шокираха, възмутиха или оставиха без думи много граждани на тази страна, могат да бъдат обяснени единствено от класици по народопсихология като Иван Хаджийски. Всяка прилика с действителни лица и поведения НЕ Е случайна, пише вестник Сега.

Маниакът е психологичен тип в истинския смисъл на думата. Душевният му живот е сложен или силно повлиян от един център — неговата мания. Маниащината, с две думи, е амбициозната, воюваща посредственост.

Посредствеността бива лична и обществена. Личната посредственост е невъзможност на дадено лице да надхвърли установената в областта на неговото занятие средна мярка за можене. Тя е личен недостатък, плод на липса на дарование или отхрана. Обществената посредственост, плод на обществена изостаналост, е невъзможност на даден народ да достигне в отделни или всички отрасли на своя живот средната мярка за можене, установена от най-напредналите народи. От това гледище дадена лична гордост с оглед местната мярка може да се окаже неугледна посредственост с оглед достигнатата абсолютна мярка.

В следващото изложение ще имаме предвид повече проявите на маниащина между хората на науката, изкуството и политиката, защото тук те са най-много, най-очебийни и най-шумни, а в известни случаи и от голямо обществено значение предвид подчертания обществен характер на дейността на тези хора.

Маниащината не е повишено, активно самомнение, почиващо на амбициозност.

Маниащината е амбициозност на посредствеността. 

Тъжното и смешното у маниака е несъответствието между неговото самомнение и качествата му, между неговите мечти и възможности, което несъответствие дава картината на неосъществимите му желания, или на манията му.

Амбициозността на посредствения с високата си температура, като всеки афект, не му позволява да види границите на своето можене, признаците на безсилието, за да може да тегли естественото заключение: слагане примирено оръжието пред неумолимостта на необходимостта, по правилото „не е лъжица за моите уста“. Маниакът продължава борбата на всяка цена — за да я превърне в едно мъчение на неосъществими мечти, на едно бавно крушение на манията или на маниите му.

Амбициозният човек по правилото „силен кон не оставя каруцата в калта“ със своите дела и успехи по силата на нещата влиза в системата на живота; става необходим; налага се; превива врата на съпротивата; хората го признават, щат не щат. Спечелил битката, у него се създава онова душевно равновесие на успехи и самодоволство, което не се нуждае вече от никакъв специален шум. Красноречието на думите се заменя от мълчаливото красноречие на фактите. Няма нужда от признаване на парче, защото амбициозният вече е установена величина, чието обществено положение е изградено именно върху генерално признание на личността му. Бурята е минала, самохвалството е излишно, доказването ненужно.

Не е така с маниака. Той също започва с повишено самомнение. Той също започва с предварително шумене около своята личност и нейното несравнимо бъдеще. Той също предварително се стреми да не остане неосведомен човек около него досежно бляскавите му успехи, преди още те да са се осъществили. Той също непрекъснато дава сведения на хората относно талантите си, било направо, било косвено — чрез жестокото отричане на другите. Той също трябва да се бори за признаване и трябва да се доказва.

Но когато способният амбициозен човек с ръста на успехите си получава жадуваното признание и постепенно се освобождава от системата на доказване, маниакът все повече и повече затъва в нея, защото под своите амбиции той в най-добрия случай може да подстави само дребни хитрини и монтирани лъжеуспехи.

Ножицата между самомнение и качества, между мечти и възможности, между усилия и резултати се разтваря незатворимо, колкото повече напредва времето; колкото повече усилия прави маниакът; с колкото по-голямо настървение драска с нокти твърдата скала на съдбата. С течение на времето той изоставя борбата за създаването си, за да вложи цялата си енергия в борба за признаване и да посвети всичкото си внимание на доказването си.

Пълната вманиачена посредственост започва със слагане на очила на здрави очи, с пускане на дълга коса, със създаване на псевдоним, с разнасяне на дебели книги и продължава в същия стил, като с напредъка на времето закръгля научния си вид с подходяща дълга брада. Той като ученик започва шумната си кариера с шумни спорове винаги на висок глас и винаги пред публика по най-големи научни, политически и обикновено философски въпроси, от които нищо не разбира, служейки си със заучени оттук-оттам цитати, от които също нищо не разбира; продължава тези спорове (с все повече оредяващи партньори); търси познанства с установени величия; фотографира се с тях; подчертава връзките си с тях, като за доказателство постоянно вади из джоба си фотографиите; цитира ги по всички въпроси; „Така ми каза бат Митю“ („бат Митю“ е положително някой проф. Димитър еди-кой си); изобщо постоянно търси хора, които да го „разбират“ и с които да може да размени две-три думи по „научни въпроси“.

Маниаците с известни постижения и способности търсят непрестанно хора, които да ги хвалят; борят се за приятелството им, правят им подаръци, канят ги на обеди и вечери; чудят се къде да ги дигат и слагат. Молят се да им пишат хвалебни рецензии и плащат за това; пишат си сами такива; поръчват специални тиражи на вестници и списания с такива рецензии за разпращане на близки и далечни познати и непознати. Дават и мило, и драго да влязат в списъка на кръг, принадлежността към който е формално признаване (напр. писателския съюз или в управата на професионалната им организация).

Със същата енергия те водят пунически войни с всеки, който изкаже и най-слабо съмнение относно качествата и стойността на тяхната личност.

Това, което се наблюдава у всички маниаци, това е култът към собствената им личност.

Те пълнят къщата си със собствените си портрети от всички величини и във всички пози — коя от коя по-важна и по-тържествена; придават на всички дребни неща, свързани с техния живот, подчертана важност и им създават вкъщи ред на поставяне и грижи за тях, който ред недвусмислено говори, че тази къща ще става музей на безсмъртие. Ако е написал книги, книгите в най-луксозна подвързия стоят на най-видно място; ако е нарисувал някоя картина, тя е в златна рамка; модели от други творения стоят под стъклени капаци. Албуми от статии лежат на масичката за гости вместо албуми със стари портрети; а зад гърба на бюрото вместо стенен килим са забодени покани за сказки от селски читалища (от приятели — селски даскали); а ако има някакви дипломи и почетни знаци, той, да би имало как, би ги поставил така, че хората при влизане да си извадят очите о тях. Ръкописите му с всички поправки стоят в строен ред, за да служат за поука на научната и литературна история и като материали за биография. А дневникът, който се пише като интимна изповед на душата, говореща сама на себе си или разкриваща се сама пред себе си, е ако не скица за биографичен роман, то поне за биография.

Маниакът непрекъснато говори за себе си, за успехите си (често пъти измислени), за сказките си по радиото, за речите си пред занаятчиите в Трън и Радомир и при посрещането на областния директор в село; за научните си писания (обикновено компилации и чисти преписвания); за поканите да чете като почетен гост лекции в чужбина (на които няма публика за запълване на една фотография малък формат); и като получи такава покана, дори и слугинята си пита. „Какво ще кажеш, а, да ида ли? Канят ме хората; не мога да откажа; трябва да ида.“

Така маниакът си създава собствен въздух за самозадоволяване на глада си за признание. Тази картина на самозадоволяване се завършва от хитрата му женица, която, за да го държи в ръцете си, използва неговата мания (неговата слабост), непрекъснато върви след него и кади тамян:

- Ах, мой соколе, това само ти можеш да напишеш; това само ти можеш да кажеш; това само ти можеш да направиш.

Дотук ние сме в областта на смешното и безобидното. Обществено сериозното започва обаче там, където поради обществената изостаналост на една страна посредствеността е обща мярка на живота, на можене в стопанство, политика и духовна култура; където посредствеността е закон на живота и където на тая почва амбициозната посредственост — маниащината — намира здрава обществена опора и се превръща в обществена проказа.

Първо — бранейки своето съществуване, тя прави всичко възможно, за да се установи не само като господствуваща за момента относителна мярка, но да се установи като исторически абсолютна мярка, с всички права на безсмъртие и вечност.

На второ място — тя се организира в единен фронт и използвайки всичките си разполагаеми средства, създава бетонен вал срещу всеки опит, пряк или косвен, да се покаже нейната преходност и като се признае нейната неизбежност като необходимост на момента, да се постави една по-висока мярка като цел за постигане.

На трето място — амбициозната посредственост за целите на личното си преуспяване и защита е готова на всички подлости и продажничества и дава картината на най-отвратителната безгръбначност и безнравственост. Тя е готова да продаде брат и приятел, идеи и минало, да търгува с живи хора, да залага и предлага жени и деца.

В това отношение най-интересни прояви дават маниаците писатели и политици.