Съществен принос за това плачевно състояние на икономиката има частният бизнес.

Правителството се хвали с ниска безработица. А тя е ниска не защото нарастна заетостта и е постигната пълна заетост, а понеже 1,5 млн. работоспособни българи напуснаха България.

Проф. Иван Ангелов - Член-кор. на БАН (Епицентър.бг)

В България, както и в другите източноевропейски страни, през последните 30 години беше проведена мащабна приватизация. Поголовно беше приватизирано почти всичко, включително и стратегически, структуроопределящи, високо технологични, експортно ориентирани, рентабилни и конкурентоспособни предприятия. Много от тях бяха впоследствие съсипани и дори разпродадени като скраб.

Беше очевидно, че щом държавните предприятия са работели добре, техните стоки са приемани на нашия и чуждестранния пазар, осигурявали са рационална заетост, изплащали са заплатите на своя персонал, били са рентабилни, спазвали са законите, нямаше нужда да се приватизират. Същото важеше за банките и за другите финансови институции. Но тогавашните правителства очевидно са искали да ги подарят на роднини, на политически приятели, на чуждестранния капитал и да ги присвоят лично или чрез подставени лица.

Фаворизирането на частната собственост и пренебрегването на държавната и кооперативната собственост беше заложено и в Конституцията. В чл. 17., алинея 3. на Конституцията пише: „Частната собственост е неприкосновена”. Никъде в основния закон няма подобен текст, който да защитава държавната, общинската и кооперативната собственост. От това следва, че за разлика от частната собственост, те не са неприкосновени. Така беше създадена своеобразна конституционна основа на последвалото разграбване на създадени от десетилетия държавни, общински и кооперативни обекти за много десетки милиарди лева.

Извършено беше огромно престъпно предизвикателство спрямо няколко поколения българи, създали това национално богатство. Пораженията от това престъпление са дълготрайни. Собствениците на заченатите по престъпен или полупрестъпен начин частни предприятия продължават да имат такова поведение и сега. Те продължават да укриват доходи, да не плащат данъци, да поддържат ниски заплати на своя персонал, а често пъти изобщо да не ги изплащат, нарушават трудовото законодателство и т.н.

В българското общество и сега доминира убеждението, че тогавашната приватизация е била престъпна като цяло. А никой от извършителите на мащабното престъпление не е наказан. Сегашното наше поколение ще допусне непростима грешка ако остави това престъпление ненаказано, мотивирайки се с давност, с някои юридически формалности, с мнението на така наречената световна финансова общност или технически трудности.

А нима участниците в тогавашното разграбване спазваха законите, общоприетите писани и неписани норми на обществения морал и другите изисквания, когато присвояваха държавното имущество! Клаузите на приватизационните и концесионните договори за запазване предмета на дейност, на работните места на персонала и т.н. бяха нарушавани масово. Нима тогавашните закони, приети в много от случаите от самите грабители, защитаваха обществените интереси! Такава съдбоносна игра за милиарди, засягаща фундаменталните интереси на милиони хора, не може да се оставя без последствия и трябва да се играе по общи правила.

Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Ненаказаните сега ще крадат още по-настървено в бъдеще, защото знаят, че никой няма да им потърси сметка. Идните поколения на България няма да простят такова наивно великодушие на настоящото поколение спрямо престъпниците! Подобно великодушие би направило сегашното поколение българи косвен съучастник на престъпниците! Нашето поколение не бива да поема такава отговорност! На уважението на гражданите към обществото трябва да се отговаря с уважение. А на удара на престъпниците върху обществото с масовото му ограбване- с реципрочен удар!

Ако съдим по ограбването на хиляди предприятия и на финансовите институции през 1990-те, по пародийния ход на така наречения процес по Корпоративна Търговска Банка (КТБ), по най-новите злоупотреби с концесиите и държавните поръчки и очевидната липса на политическа воля в нашата държава за обуздаване на престъпността и корупцията, през следващите години ще се разиграват още по-големи престъпни и корупционни събития във финансовия и в реалния сектор.

Може да е имало някакъв икономически смисъл да се приватизират само лошо работещи предприятия, за да бъдат оздравени. Нали ни внушаваха, че частникът бил винаги добър стопанин, а държавата - лош. Ако беше така, частникът следваше да оздрави закупените губещи производства, да ги направи конкурентоспособни и да ги използва, като задоволява обществени потребности и печели. Но и това не стана. Ако съдим по реалностите през последните десетилетия, единственият противник на приватизацията на ниско рентабилни предприятия беше частният сектор. Той предпочете по-лесното и по-безопасното.

Не показа склонност да демонстрира уж по-голямата си предприемчивост чрез рехабилитация на нерентабилни държавни стопански дейности. Може би сам не вярваше в приписваните му изключителни способности! Защото знаеше, че са фиктивни.

Още при изработването на известния Указ 56 през 1987-1988 г. заложихме принципа: всеки български гражданин може да създава собствено предприятие със желан от него предмет на дейност. За целта не му беше нужно разрешение от властите, а само регистрация. Това даваше големи възможности на предприемчивите българи.

Вместо този икономически здравословен подход МВФ, Световната банка и другите западни съветници ни натрапиха принципа на бързата, дори шокова приватизация на всички държавни имоти. Така най-добре работещите държавни предприятия бяха продадени на безценица на „избрани купувачи“ По същество те бяха подарени. Това беше престъпна подигравка с труда и предприемчивостта на няколко поколения българи.

Допусната беше, меко казано, огромна грешка. В миналото, до 1989 г., беше фаворизирана до абсурд държавната собственост. Тя беше дори произволно наричана общонародна. Видяхме резултатите. Сега се отива в другата още по-абсурдна крайност – фаворизира се частната собственост. Вече 30 години виждаме катастрофалните резултати.

От много години следя годишните доклади по конкурентоспособността на Световния икономически форум. Частните български предприятия продължават да са в групата на най-изостаналите в света по фирмена конкурентоспособност. И да са категорично на последно място в ЕС по качествените показатели за ефективна стопанска дейност.

Последните изявления на Бойко Борисов за отличното състояние на българската икономика и за растящото благосъстояние на хората нямат нищо общо с действителността. Този човек не се уморява да говори неистини!

Най-добре от обществена гледна точка щеше да е ако след 1989 г. в условията на пазарно стопанство и лоялна конкуренция, беше даден простор за нормално функциониране на държавната (общинската), частната и кооперативната собственост. Всички те, равнопоставени пред закона, следваше да се състезават помежду си. И да преуспява този вид собственост, който обслужва по-добре обществените интереси, в условията на лоялна конкуренция. Предимствата на един или друг вид собственост трябваше да се доказват на пазара в конкурентна среда, а не в управленските кабинети. Вместо това бяха създадени специални ликвидационни комисии за ликвидиране на земеделските кооперации и за поголовно изколване на едрия и дребен рогат добитък. Това беше едно варварско решение, за което и до сега никой не е наказан.

Решаващо значение за икономическия и социалния прогрес има лоялната конкуренция, а не формата на собственост. Това е доказано безспорно от световната практика. За съжаление, то не беше разбрано у нас преди 30 години. Връх взеха догматичните, реваншистки и деструктивни сили, под диктата на МВФ, Световната банка и идеолозите на „Вашингтонския консенсус”. Светът вече започва вече да изтрезнява от тази заблуда, но народите от Източна Европа, платиха и продължават да плащат астрономическа икономическа, социална и морална цена.

Съдбата на приватизираните предприятия в България показа съвсем различни от обещаваните резултати. Повечето бяха ликвидирани. И в индустрията, и в земеделието, и в транспорта. Навсякъде виждаме изоставени предприятия. Прозорците и дограмите им са изпочупени. Покривите и стените им са порутени. Машините им са разграбени и продадени като старо желязо. А тези, които продължиха да работят, произвеждат по-малко и на по-ниско равнище. Много от тях укриват печалбите си и плащат далеч по-малък корпоративен данък, отколкото преди приватизацията, когато бяха уж лошо стопанисвани от държавата. Същото важи и за данъка върху доходите на физическите лица и още повече – за ДДС и акцизите.

Големи наши и чужди компании манипулират финансовите си баланси и не плащат данък върху печалбата в продължение на много години. Макар че той е най-ниският в ЕС. Чуждестранни компании прехвърлят нелегално в чужбина стотици милиони долари от печалбите си от много години. Шири се контрабандата, корупцията. Нищо вярно няма в твърденията на министър-председателя, че контрабандата е сведена под 5%. А многобройните държавни контролни финансови и други институции наблюдаваха този разгул на престъпност и корупция и с бездействието си го насърчаваха.

Държавните власти въведоха през 2007 и 2008 г. прословутите най-ниски в ЕС „плоски” преки данъци, с оправданието, че оставяните по-големи ресурси на частните предприемачи ще бъдат инвестирани у нас. Това също не се случи. Нашите частни предприемачи предпочетоха да използват предоставяните им ежегодно 13-15 млрд. лева допълнителни ресурси, чрез по-ниските данъци, за всичко друго, но не и за физически инвестиции. Предпочетоха паразитното им използване за екстравагантни офиси и лични резиденции в екзотични райони на света, а също и за финансиране на престъпност и корупционни плащания.

Вместо обещаното от властите рязко повишение на инвестициите, се случи обратното. Официално отчитаното вътрешно натрупване спадна и инвестициите се свиха драматично. През 2008 г. инвестициите у нас бяха 29,4 млрд. лева, през 2013 г. – 18,1 млрд. лв., а през 2017 г. – 17,6 млрд. лева. А Министерството на финансите и НАП наблюдаваха безучастно.

Официалната статистика публикуваше тези данни. Виждаха ги и обективните анализатори. Само прокуратурата, ДАНС и другите контролни институции се преструваха, че не ги забелязват. Наистина ли не ги забелязваха? Този въпрос продължава да чака отговор. Мълчанието е своеобразен съучастнически отговор. А търпението на обществото спрямо това мълчание не може да бъде безкрайно! Добре че някои от най-чувствителните инвестиционни дупки се запълваха частично с трансфери от европейските фондове. А какво ще правим в бъдеще, когато тези трансфери спаднат или бъдат преустановени?

Властите и частният бизнес ни обещаваха към 2005-2006 г., че с въвеждането на най-ниските преки данъци България ще стане още по-привлекателна за преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). И по този пункт ни заблудиха. През 2007 г. притокът на ПЧИ беше около 9,0 млрд. евро, през 2012 г – 1,3 млрд. евро, 2014 г. – 0,3 а през 2017 г. – 1,4 млрд. евро. Този срив се дължи на множество взаимно свързани вътрешни и външни причини. Важното е, че рекордно ниските преки данъци не се оказаха фактор, който може да неутрализира поне частично негативното влияние на другите причини върху притока на ПЧИ.

Станахме отново свидетели, че ускореният икономически растеж, заетостта, здравеопазването, образованието, науката, културата, националната сигурност, отбраната, семейните доходи и благосъстоянието на гражданите са последното, което интересува нашия частен бизнес. За тях бързата и висока печалба на всяка цена, беше и остава над всичко. Новите български олигарси забравиха, че освен право, собствеността е и отговорност пред обществото.

Много български села нямат елементарни транспортни връзки за придвижване до семеен лекар, болница, аптека, училище, работно място, близки в съседни селища, когато това не е изгодно за частните автобусни фирми. Задоволяването на тези толкова елементарни, непретенциозни, но жизнено необходими нужди, не интересува частните фирми, ако не им носи печалба. А не всички общини им осигуряват такъв транспорт. И тук печалбата е над всичко. Дори над живота и здравето на хората.

Около два милиона души загубиха препитанието си. Стотици хиляди хора с висше и средно специално образование, за чиято подготовка държавата е похарчила над 100 милиарда лева, останаха без работа. Около 1,5-,2,0 милиона бяха принудени да емигрират. Към чужбина изтичат най-ценни мозъци и незаменим биологичен потенциал от млади хора. Те създават там семейства, раждат и отглеждат деца, повечето от които никога няма да се завърнат в България.

Намалява раждаемостта, расте смъртността, влошава се възрастовата структура на населението, опасно висока е емиграцията. Намалява и застарява населението и работната сила със всички негативни последствия. Продължителността на живота остава много по-ниска от средната в Европа.. Българските заплати и пенсии са най-ниските в ЕС. Условията за труд са лоши. Рязко намаляха доходите и потреблението на домакинствата. Нарастна бедността. Изостри се доходното неравенство – то е между най-големите в ЕС. Износът ни на човек от населението е между най-ниските в ЕС, а качествената му структура – между най-неблагоприятните. Ние сме икономически и социално опустошена държава. На тези основания се чудя на продължаващите безотговорни изказвания на Бойко Борисов за отличното състояние на нашата икономика и за скорошното ни приемане в „чакалнята“ на еврозоната.

Наред с много други фактори, съществен принос за това плачевно състояние на икономиката има частният бизнес, който не осигурява достатъчно работни места, плаща най-ниските заплати в ЕС, често пъти ги плаща с големи закъснения или използва рафинирани трикове изобщо да не ги плаща. В някои случаи вместо в пари, плаща на персонала си в натура, както е било в средновековието. В началото на 2018 г. частният бизнес дължеше на персонала си 30 млн. лева от неизплатени заплати, голямата част от които наверно никога няма да бъдат платени. Частният бизнес не създава нормални условия за труд. Не инвестира достатъчно за нови технологии и за модернизация на производството.

Производителността на труда и конкурентоспособността остават ниски, поради ниското технологично равнище на производството. А то е ниско поради ограничените инвестиции.

Частният сектор нарушава грубо законите. Не уважава елементарното човешко достойнство. Често научаваме, че собствениците на тотално декапитализирани, фактически фалирали фирми, ги „продават” фиктивно на безработни и дори на клошари, за да не изплатят задълженията си към персонала и други кредитори. Всичко това принуждава стотици хиляди българи да търсят препитание в чужбина. То допринася съществено за създаването и на сегашния дефицит от работна сила.

Правителството се хвали с ниска безработица. А тя е ниска не защото нарастна заетостта и е постигната пълна заетост, а понеже 1,5 млн. работоспособни българи напуснаха България, поради липса на подходяща работа, мизерно заплащане и ограничени перспективи за професионално развитие у нас. Тези хора потърсиха спасение в чужбина, понеже родината им отне възможността да се трудят у дома. На това ги принуждава и поддържането на мизерно ниски заплати от местните работодатели. Своеобразен „принос” за тази ниска безработица имат нашите най-крупни и средни работодатели с ненаситността им към собствения си персонал, потискайки заплатите, за да поддържат високи печалбите си.

Противно на очакванията, нашият частен сектор не само, че не оздравяваше слабите предприятия. С малки изключения, той показа, че повече умее да разрушава и добрите. Демонстрира неспособност да гради и способността си да руши, като развенча създадения изкуствен ореол за високата му икономическа рационалност. Тази неспособност се дължи на престъпното зачатие на немалка част от този сектор и на некомпетентното му управление.

Обективните анализатори нямат достъп до най-важните фирмени данни в частния сектор под претекста за „фирмена тайна“. Това лишава обществото от вярна представа за икономическото, финансовото и технологичното състояние на тези фирми. Ние можем да съдим за тях косвено чрез годишните доклади по конкурентоспособността на Световния икономически форум. Аз следя тези доклади през последните 20 години, включително и последното издание от 16 октомври 2018 г. И не установявам подобрение в конкурентоспособността на нашите фирми. По най-важните 35-40 аналитични показателя за фирмена конкурентоспособност ние сме в групата на най-изостаналите страни в света и последни в Европа. И пак не разбирам на какво основание Бойко Борисов продължава да прави оценките си за отличното състояние на нашата икономика. Дава ли си сметка този човек какво предизвикват тези изказвания у средно грамотните български граждани!

Някой може да възрази, като напомни за икономическия прогрес на Америка и Западна Европа в условията на доминиращ частен сектор. Основа на техния научно-технически и производствен потенциал, обаче не са малките семейни фирми, където собствеността и управлението са в едно лице. Те доминират като брой регистрирани стопански единици, дават работа на много хора. Но не те осигуряват преобладаващата част от производството и особено научно-техническото и институционалното развитие на съответните страни. Преобладаващата част от научните и внедрителските дейности в тези страни, се извършват от корпорациите, а също и от държавата. Нищо подобно не се създава в малките семейни фирми. Те нямат кадрови, материален, технологичен и финансов потенциал за такава високо интелектуална дейност.

Това се прави от корпорациите, където собствеността е отделена от оперативното управление. Там управляват и решават не акционерите, т.е. собствениците, а високо квалифицирани и платени с астрономически заплати наемни директори, които може и да не са акционери. И част от тях не са. Разпръснатите по света стотици хиляди акционери в дадена корпорация, (например на General Motors, Еxxon Mobile или Тoyota Motor) дори не знаят в кои нейни предприятия са вложени техните акции, а камо ли да ги управляват! А и акциите непрекъснато променят мястото и собственика си на световните капиталови пазари.

Корпорациите не са класически частни стопански формации, управлявани пряко от акционерите, както някои неинформирани хора предполагат. Те са мощни съвременни публични финансови или нефинансови обединения в които собствеността и управлението са разделени. Това беше постигнато преди 80-90 години в Америка и другите най-развити страни с известната управленска революция (the managerial revolution).

Ако проведената в България приватизация през последните 25-30 години беше успешна, работата на фирмите би трябвало да се е подобрила, а тяхната производителност и конкурентоспособност да се е повишила. Нали официалната цел на приватизацията беше: по-добро управление, по ефикасно функциониране, повече стопанска рационалност, по-висока производителност и конкурентоспособност на предприятията в условията на пазарно стопанство и лоялна конкуренция. За разлика от държавата, която била лош стопанин. Както вече споменах, според годишните доклади на Световния икономически форум през последните 20 години, няма забележимо подобрение в стопанската дейност на нашите фирми от частния сектор. Измина достатъчно време, а приватизацията не дава обещаните положителни резултати.

Данни за националната икономика се публикуват от НСИ, БНБ, Министерство на финансите и други държавни институции. Анализаторите имат достъп до тях и могат да информират обществото за нейното текущо състояние и развитие. Същото не може да се каже за фирмите, чиито ръководства не публикуват най-чувствителните си данни. Както вече споменах по-горе, някакъв минимум от информация на това равнище за българските фирми, съпоставени по същите показатели с чуждестранни фирми в Европа и извън нея, може да се намери в Глобалния доклад за конкурентоспособността. Резултатите от този анализ са неблагоприятни за българските фирми. Това означава – преди всичко за частните предприятия, които формират физиономията на фирмите в нашето материално и нематериално производство.

Ако трябва да се обобщят изискванията към формите на собственост за ускореното ни икономическо и социално развитие до към 2040 година, може да се каже следното: Никоя от познатите ни форми на собственост: държавна (общинска), частна и кооперативна, сама, изолирана от другите, не може да осигури такова развитие. Световният, европейският и нашият стопански опит показва, че най-подходяща е равнопоставеността пред закона на държавната, частната и кооперативната собственост или на комбинации между тях, в лоялна конкуренция под икономическото слънце.

Изведените в абсолют и тотално господстващи форми на собственост, действащи над законите, при авторитарно управление, особено в монополна среда, се израждат и затрудняват развитието. Така беше с държавната собственост до 1990 г. Така е сега с тотално доминиращата частна собственост. Никоя форма на собственост не може да изяви конструктивния си потенциал, без лоялна пазарна конкуренция с другите форми на собственост.

Може да се предполага, че в сравнение с настоящото положение, в бъдещото меню от форми на собственост, ще има повишена роля на демократичната държава, на общините и на кооперативния сектор, при доминиращи позиции на частния сектор. Трудно е от сега да се предсказва най-подходящото количествено съотношение между тях. Стопанската практика ще покаже кое съотношение е най-ефективно и социално оправдано, при определени условия.

Може, обаче да се твърди категорично, че същественото присъствие на публичните форми на собственост (държавната, общинската и кооперативната), в това меню от форми на собственост, е задължително. Защото икономическата политика и икономическото развитие, като цяло, са длъжни да обслужват обществените интереси. Форма на собственост, която не го прави, няма право на съществуване. Изпълнението на това задължително условие, обаче е възможно само когато, Първо, тази форма на собственост е доминираща или поне има съществен дял в менюто и, Второ, фундаменталните интереси на съответната форма на собственост съвпадат или са много близки, с фундаменталните интереси на обществото.

Държавата трябва да се грижи преди всичко за обществените интереси. Като единственият опълномощен от обществото субект, правителството формулира и осъществява стратегии, планове, програми, цели, приоритети и структуроопределящи инвестиционни проекти за социално-икономическото развитие на България, като ги финансира с обществени ресурси. То ще определя международната интеграция на страната в регионални и световни общности. Ще се грижи за развитие на инфраструктурата, за здравеопазването, образованието, науката и културата; за демографското развитие, за най-нуждаещите се слоеве на обществото, за функционирането на правораздавателната система, за опазването на околната среда, за националната сигурност и отбраната.

Фундаменталният интерес на частните инвеститори е печалбата. Те работят със собствени ресурси и ги влагат в стопанска дейност само ако тя им носи печалба. Колкото по-висока е печалбата, толкова по-привлекателен е проектът. Ако тя е много ниска, проектът не е привлекателен. Дори е рисков. Ако не се очертава наличието на печалба в близък или средносрочен хоризонт, проектът е отблъскващ за частния инвеститор.

Частният предприемач не се интересува дали проектът е полезен за обществото. Достатъчно е да може да реализира продукцията си, независимо от използваните методи. Затова частният капитал много обича монополните ситуации, авторитарното държавно управление и сдружаването с корумпирани държавни чиновници, които да му възлагат изпълнението на обществени поръчки за милиони или си затварят очите, когато нарушава законите. Това ни е добре познато от настоящите български, а и не само български, реалности.

Идеалните ситуации са само когато общественият и частният интерес съвпадат по време и място. Такива съвпадения, обаче, не се случват много често. Те обикновено не съвпадат напълно. А трайното и силно разминаване между тях създава икономическо и социално напрежение, което води неизбежно до конфликти.

Публичните инвеститори (правителството или общините) работят с публични ресурси от централния и местните бюджети. Техният фундаментален интерес е по-широк. Те също са заинтересовани проектите им да са рентабилни, за да възстановяват и дори да увеличават инвестираните ресурси. Те, обаче, са длъжни да задоволяват преди всичко държавни и местни колективни интереси, които не винаги имат положителни финансови измерения. Но са от голямо значение за националната сигурност, за отбраната на страната, за осигуряване на нормални битови условия за живот на хората в общината (отопление, осветление, транспорт, чистота, снегопочистване, лична и имуществена сигурност на живущите там, опазване на околната среда и т.н.). Задоволяването на тези потребности е от изключителна важност за държавата и за местното население и те плащат съответни данъци в централния и общинските бюджети за тяхното финансиране.

Току що описаните фундаментални интереси на частните и на публичните инвеститори налагат в менюто от форми на собственост да присъстват и техните персонални носители. Големият проблем тук е в намирането на най-подходящо съчетание на различните форми на собственост, така че интересите на техните персонални носители да се допълват и още по-добре – ако могат да си помагат взаимно.