1 часа през нощта срещу вторник. Аларма на търговски обект вдига сотаджии по сигнал към автогарата в Кърджали, пише сайтът 24rodopi.com.

Натъкват се обаче на зъзнещ мъж на над 50 години. „Беше умрял от студ. Спеше на пейка зад будка на автогарата. Плачеше. Казва се Тодор”, разказат служителите.

Репортажът за живота на бездомника преди броени дни предизвика вълна от бурни реакции в цяла България. Мнозина отправиха упреци към семейството на мъжа.

Синът на зъзнещия на автогарата в Кърджали мъж Иван Узунов обаче се обърна с молба. "Това, което баща ми - Тодор Узунов разказва, не е вярно. Този човек превърна живота на семейството ми в ад", коментира човекът.

Публикуваме по молба на Иван Узунов цялата история от негова гледна точка без редакторска намеса:

"Аз съм синът на въпросния "бивш военен", понастоящем бездомник Тодор Иванов Узунов.

Изписвам цялото му име, за да го прочетат хората, които го познават и да знаят за кого и за какво става въпрос.

Длъжен съм да напиша тези редове, четейки коментарите под статията и по-назад в анонса към новината, както тук, така и в други вестници и сайтове.

Не зная дали бихте публикували написаното от мен, но ми се иска да го прочетат онези, които са коментирали, че заслужавам да ме намерят и пребият за това, което се случва на "баща" ми.

Ето я и самата история доста накратко:

"Баща" ми Тодор Иванов Узунов е "човек", който няма завършено средно образование.

По професия е електротехник. Никога не е имал нищо общо с военните, освен казармата и никога не е бил военен.

През годините е работил на различни места, основно до 1989 г. понеже тогава строя не позволяваше безработица.

От всяко работно място бе уволняван поради дисциплинарни причини.

Той или ходеше на работа пиян или се напиваше докато е на работа или изобщо не ходеше на работа. Имаше случаи в които беше нанесъл побой на прекия си началник, в други случаи беше се сбивал със свои колеги, разбира се винаги в нетрезво състояние, което според него го оправдаваше напълно, но това естествено водеше до поредното уволнение от работа.

Баща ми е непоправим алкохолик още от младежките си години. Това го знаят всички, които го познават.

По правило тези хора имат уникалната способност да се представят като жертви във всяка ситуация и да манипулират хората около себе си, така че нещата да се случват винаги в тяхна полза. 

Трудно е да го разберете, ако не сте имали допир до такъв "човек". Поразително е как лъжите и сълзите са толкова реалистични, че всеки е способен да повярва.

Предполагам ви прави впечатление, че поставям думите "баща" и "човек" в кавички. По-нататък ще разберете сами защо.

Аз и майка ми живяхме с Тодор 15 години, които бяха ад и за мен и за нея.

Нямаше вечер в която да не треперим от страх как ще се прибере "баща" ми и какво ще се случи. Прибирайки се вкъщи пиян по малките часове, той вдигаше на крак мен и майка ми и започваше да издевателства над нас. Бяхме подложени на непрестанен тормоз и побои от страна на този изрод. Майка ми е учител по професия. Десетки пъти е влизала в часовете си и е преподавала на учениците си със слънчеви очила, понеже очите и са посинени.

Десетки пъти сме бягали по покривите на блоковете и сме прескачали от тераса на тераса с риск да паднем от петия етаж, за да се укрием у съседи, за да не ни пребие пияния ми "баща". Прекарвали сме остатъка от нощта у познати и роднини. Понякога и цели дни, особено когато е взел заплата. Тогава беше най-тежко. Пиянските му маратони траеха по седмица и да се приберем вкъщи беше невъзможно. Аз не можех да ходя с дни на училище.

За мен се сбъдна мечтата на всяко дете да се вози в полицейска кола още в ранна детска възраст, но по по-различни причини от тези за които мечтаят децата. Тогавашните милиционери са ме прибирали от покрива на блока посред зима бос и по пижами. Бях избягал от побоя и треперех и не знаех майка ми дали е жива, но знаех, че е пребита от бой долу в апартамента ни и е цялата в кръв.

Това са обичайните картини от моето детство. В шести клас, когато ходехме "семейно" на гости у някое приятелско семейство, на излизане от вкъщи аз се запасявах с една отвертка в джоба на детското си яке, защото знаех, че "баща" ми задължително ще се напие и ще скочи да бие майка ми. Нямаше кой друг да я защити. Аз бях единствения, който ставаше свидетел и се молех да не се налага, но ако се случи, бях подготвен да наръгам "баща" си в крака, за да не убие майка ми от бой. За съжаление се случи.

Беше декемврийска нощ и след полунощ се прибирахме към дома ни в бл. Арда. Аз умишлено вървях между майка си и "баща" си. През целия път той не престана да се заяжда с майка ми, която не му даваше никакъв повод и му се молеше да престане да се държи така.  На стотина метра от блока Тодор просто реши, че трябва да покаже какъв мъжкар е и трябва отново да я пребие. Аз му се молех да престане. Тогава той ме блъсна настрани, събори майка ми на земята и започна да я рита зверски. Кръвта и беше по снега. 

Тогава аз извадих отвертката и го наръгах в крака, както си го представях в най-лошите си кошмари. Едва тогава той престана да рита майка ми. А бях само в шести клас...

Десетки пъти съм ставал свидетел как пребива баба ми и дядо ми и им взема пенсиите, за да се напие.

 Ако продължа да разказвам подобни случки ще ви трябват дни да ги прочетете, защото този човек пребиваше от бой  не само мен и найка ми. Той пребиваше родните си майка и баща, лека им пръст. 

Тормозеше всички роднини, сестра си, лелите си, свои колеги, като ходеше и искаше пари и алкохол от всички. Според него всеки му бе длъжен по някакъв начин.

Обвиняваше майка ми за това, което се случва в семейството ни, а реално нейната единствена грешка бе, че го търпя твърде дълго "заради детето", както се изразяваха тогава "хората".

Най отговорно заявявам, че казаното от него в тази статия до последната дума е лъжа.

До момента в който майка ми се разведе с него, живеехме във ведомствено жилище, т.е. държавно, както се казваше тогава.

След раздялата им майка ми изтегли заем и закупи апартамент, който изплащаше само и единствено тя и то сама със заплатата си на учител.

Разбирайки това Тодор отново започна да идва и да ни притеснява, искайки майка ми да му даде шанс отново, за пореден път. Отново започна да я заплашва и тя се събра с него от страх.

От този момент тя изплащаше апартамент, отглеждаше мен и издържаше него, пак подчертавам, с учителската си заплата. Той отново се напиваше системно, отново започна да я пребива от бой и нещата станаха постарому.

Тогава вече се разделиха окончателно, като с майка ми се преместихме в нейния роден град. Тя продаде апартамента и си построихме къща.

Няколко години след това аз се опитвах да поддържам връзка с Тодор, но след като видях как той ме очаква да отида, само за да ми вземе и изпие парите, които майка ми ми е дала за пътуването, се отказах да поддържам контакт с него. От 1998 г. не поддържаме връзка.  През целия си съзнателен живот аз не съм получил никаква помощ от този човек. Нито финансова нито морална...никаква. Напротив! Той срина психиката ми още в ранна детска възраст.

Биеше ме, псуваше ме и единственото, за което служех аз бе да му купувам алкохол и цигари. А, и да върша мъжката работа, която трябваше да свърши той, като да напълня 20 литрова туба с нафта и да заредя нафтовата печка, понеже той е мъртво пиян, спи и повръща, а аз ще умра от студ в зимните дни след училище. Или може би да отида до вилата и да нахраня прасетата, които иначе той отглежда и в последствие продаде и изпи парите до стотинка. И все такива "мили" детски спомени...

Лъжите, които е наговорил, че е продал два апартамента, за да ми купи жилище във Варна са гнусна лъжа.

Аз наистина живея във Варна. Да, имам жилище, което закупи тъща ми, като продаде два апартамента в Русе. Аз и съпругата ми от своя страна изтеглихме кредит да го ремонтираме и обзаведем, но с това 

Тодор няма абсолютно нищо общо.

Той наистина продаде жилище, но жилището на майка си и баща си, гарсониера, която наследи след смъртта им. Те дълги години работиха като животновъди и си купиха тази гарсониера. След смъртта им той я продава и изпива всички пари. Сестра му (леля ми) му е казала да изпрати някаква сума и на мен, на което той отговаря с думите "Той не заслужава". В същото време хора са разказвали, как пиян раздава пари на ромите около автогарата с думите "Вземайте бе, да видите кой е патрона". По думите на сестра му е продал и вилата във Възрожденци, която също е наследствена. С парите се е случило същото.

Няма пенсия, понеже няма трудов стаж. Няма лична карта понеже пет пъти я губи. Сестра му четири пъти му е давала пари и му е съдействала да си извади нова. Е, сега отново няма. Може и да ги продава...Няма как да зная. Може и да се "сдобия" с "наследство" няколко фирми за ДДС измами на негово име... не е изключено. 

Със съдействието на роднини е бил настаняван в лечебни заведения многократно. Той обаче не иска да се лекува и бяга. Не иска и да работи. Той явно иска да спи на автогарата, но да може да се напива на 

воля с последните изпросени жълти стотинки. След развода с майка ми, Тодор съжителстваше на "паразитни начала" с две жени, които също пребиваше от бой, лека им пръст. Аз лично присъствах на няколко такива случая преди да прекратя контактите си с него. 

Всички вие, които искате да ме натупате за поука, че съм изоставил "баща" си, кажете ми сега отново, че трябва да приютя този изрод !!!

Защо никой не попита какво се случва с мен?

Защо той не се поинтересува как съм аз? 

Знае ли, че претърпях неуспешна гръбначна операция и от тогава съм с непрестанни болки и нетрудоспособен?

Знае ли, че съм взел кредит, за да извърша тази операция, за да мога отново да съм трудоспособен и да отгледам детето си?

Няма как да го знае, понеже никое от тези неща никога не е било приоритет в жалкия му живот. Единственото за което е живял е алкохола. Това бе смисъла на неговия живот.

Месец април 2016 г. с мен се свърза г-н Тодоров, началник на социални грижи гр. Кърджали. С него обсъдихме ситуацията около "баща" ми и той е наясно с моето състояние.

Питаха ме и инициативните младежи, заели се с това да му помогнат след излизане на статията, дали няма да му помогна да си извади лична карта, да му изпратя някой лев...

Ще им разкажа следната случка, която така се е запечатала в съзнанието ми на петокласник тогава, че когато видя монета до ден днешен, все за това се сещам:

В пети клас ни организираха екскурзия до Ловеч. Майка ми ме пусна, въпреки тежкото ни финансово състояние. Разбира се бях с ограничени средства и единственото нещо, което си купих за спомен от екскурзията бе една юбилейна монета, която бе в изключително ограничен тираж и така и не се появи в обращение, а бе с нумизматична стойност. Аз тогава бях много запален по филателията. За нумизматика нямах възможност, но изключително много се радвах, че успях да си купя монетата. Сложих я във витрината на детската си стая и не спирах да говоря за нея :)...така и се радвах. След около седмица се прибирам от училище и виждам, че монетата я няма. Веднага се досетих какво може да е станало, но вътре в себе си, искрено се надявах да не е това. Когато баща ми се прибра го попитах къде е монетата, а той отговори, че не знае. После се прибра и майка ми и няма как, той си призна, че нямал пари за бира и цигари и е похарчил и моята монета. 

В този момент в мен се пречупи нещо и аз спрях да изпитвам каквото и да било друго към този човек освен омраза. Той знаеше, че това е нещо, което толкова обичам и го замени за алкохол...нямаше какво друго да направя, освен да го намразя. 

Кажете ми момчета, как да искам да разговарям с него, когато предложихте да му дадете телефона?

Не изпитвам дори капка жал към него. За жалост продължавам след толкова години да изпитвам омразата загнездила се в душата ми.. Не заради това, че не ми е помогнал както е казал,а заради това, че съсипа живота ми, съсипа психиката ми, съсипа семейството ми, съсипа майка ми. Може би е грях да мразиш баща си. Но да. Ще понеса този грях, заради всичко което причини този нечовек на мен, на майка ми, на клетите си родители и на всеки застанал на пътя му.

Вярам в Бог, богобоязив човек съм, но и вярвам в това, което е казал народът, а именно "На каквото си постелиш, на това ще спиш". Ако този човек имаше волята да откаже алкохола щеше да има хубаво семейство, дом и внуци на които да се радва. Сега му остава единствено да се прави на "горд", за да се смили над него някой. Някой, който не знае с какво се захваща и как ще се превърне в паразитоприемник.

Просто искам да предупредя добрите хора, които искат да помогнат на Тодор, да не му се предоверяват, защото "Вълкът козината си мени, но нрава не".

Единственото нещо за което съм благодарен на този "човек" е това, че ми даде 100% пример в живота какъв не трябва да бъда. Той е олицетворение на всичко зло на този свят и благодарение на неговия "пример" аз смея да твърдя че станах добър човек. Е, може би не и до такава степен, че да му простя!"