В западна Вардарска Македония, в историкогеографската област Река, населяващо селата около град Дебър - Галичник, Гари, Лазарополе, Осой, Требище, Тресонче и др. живее старинното племе наречено мияци. Заради особеното си географско местоположение, мияците са изолирани от останалото население в околието и с вековете развиват уникална култура и бит - Георги Трайчев, "Книга за мияците".

Голямото богатство на галичките кяи (големци) и техният живот внушавали почит и уважение еднакво у турци, албанци и българи. Славата и почитта към тях били известни не само в дебърско. Това показва и следният поразителен факт:

В едно селище с компактна маса от българи християни имало и 30 къщи с галички българомохамедани. Християните изтъквали пред мюсюлманите преимуществата на християнската вяра пред мохамеданската. Така полека-лека „помаците“ се убеждават в преимуществата на християнството и дават признаци, че биха приели християнската вяра, но се опасяват да не се станат отритнати потурнаци и челядта им да остане неоженена.

За да уверят галичките българомохамедани, че ще бъдат почитани и уважавани, ако станат християни, един от кяите - Томо кяя обявява, че ще сгоди дъщеря си за „помашки“ син. Същото направил и първенецът Гюрчин от Лазаро-поле. Останало само Томо кяя да изпроси от дебърския паша разрешение за тоя акт — покръстването. За целта един ден Томо възседнал своя добре оседлан и красив кон и, потеглил за Дебър. Явил се при пашата, с когото били близки. Пашата харесал коня на Томо и го попитал какво иска за него. Томо отговорил:

— И аз съм твой и конят е твой, но имам една градина с тръни, та искам да ги очистя.

— Очисти ги - рекъл пашата.

Томо кяя обяснил на пашата, че тръните са българомохамедани в неговото село и че е намислил да ги покръсти. Пашата се сепнал от тия думи, но понеже вече бил дал съгласието си за „почистване на тръните", го било срам да си вземе думите назад. Дал съгласието си, но при условие, че само галичките „помаци“ ще се покръстят, a не и други - примерно от съседните села. Доволен от мисията си, Томо кяя се върнал радостен в селото и замислил извършването на самия акт — покръстването.

Трябвало да се преодолее още една опасност - страхът от дебърските турци. Но и тук хитрите галичани намерили изход. По стар обичай видните дебърски бегове имали кум българин, който отрязвал косъм от косата на новородените момченца.

В това време на много бегове кумувал галичанинът Исиян Чапъров. Неговият син Митре бил определен да стане кум на новопокръстените българомохамедани – разчитало се на връзките, които бащата имал с дебърчани. Митре бил на едва на 4 години и по тая причина се това предполагало, че дебърските бегове ще погледнат по-снизходително към акта на покръстването. Взело се решение всички по-видни кяи да са извън селото по време на кръщавката.

Било лятото на 1843 г., когато една нощ всички „помашки“ семейства, 300 на брой, и техният малолетен кум Митре се отправили към манастира Св. Иван Бигор. Кръщавката станала в историческата църква. Известните дотогава „помашки“ фамилии Синановци, Кадриовци, Паковци и др. приели християнските имена: Яков (!), Тодор, Васил, Димитър и т.н. Последвали сватбени тържества, като Томо кяя, Гюрчин и други дали дъщерите си за синовете на новопокръстените.

За село Галичник това историческо събитие било голям празник за християнството — истинска победа, a за българщината — високопатриотично дело. Кой би повярвал, че такова едно дело би могло да стане и то в един край като дебърско, прочут с своето разбойничество и беззащитността на българското население? Ta това прилича по-скоро на приказките от 1001 нощ! Де се е чуло и видяло масово покръстване на мюсюлмани. Много рядко, но се случвали единични покръствания на мюсюлмани. Новопокръстеният трябвало да напусне родния си край, защото бил изложен на фанатичната ярост на довчерашните си единоверци мюсюлмани. Знаехме още за масови потурчвания на християни, пише авторът. Но акт като галичкият не се помни в историята на нашия народ нито в далечното, нито близкото минало.

Галичкият акт не останал без последствия. Дебърските бегове го премълчали. Но вестта за него скоро достигнала в съседните българомохамедански села и подействала заразително. Почнали да идват мисии от помашките села до Галичките кяи за нови масови покръствания. На всички, обаче, било отказвано. Томо кяя дал дума на дебърския паша, че други „помаци“ няма да се приемат. A пашата като че ли знаел слабосттта на българомохамеданите, та поставил това условие на Томо.

Въпреки отказа, две-три „помашки“ фамилии от съседното село Мелничани, намиращи се в роднински връзки с галичките нови християни и имащи голямо желание да станат християни, тайно прибягали в Галичник и се покръстили. Кумувал им Томо кяя. Те останали да живеят в Галичник. Тия фамилии са днешните: Митре Чолак, Марко и др. Но новината стигнала до ушите на битолския паша и извикани новопокръстените Митре, Марко и кяите Томо, х. Василико, Битошко от село Битуше и др. Митре и Марко били подложени на страшни мъчения. Най-сетне Митре казал, че не може да се върне в мохамеданството, защото в зъбите се имал свинско месо. В яда си пашата заповядал да им извадят зъбите с клещи, да им сложат спици под ноктите и въпреки мъченията не се отрекли от новата вяра. Арестували ги.

Положението на тия християнски мъченици спасил секретарят на пашата, който срещу 10 жълтици на ден учил галичани как да отговарят. Битушко имал влиятелни връзки в Цариград, откъдето се получило и опрощаване на всички галичани, — „Новопокръстените галичани бяха много по-добри християни от нас“, казва Кръсте Митрев Чапъров, синъ на Митре Исиянов — кумът, от когото черпим горните сведения. Той държи на видно място портрета на баща си Митре и с гордост разказва за неговото кумство.

На снимката са Исаия Чапъров и синът му Митре -  кумът.

Източник: promacedonia.org