Написах този текст, понеже зная какво става в моята родина в дните около 3 март, националния ни празник, споделя българският писател Димо Райков. Ето още от неговия пост във фейсбук: 

Зная как ще започнат да се връчват ордени и отличия на министри, депутати, политици. За "вярно" служене на...народа. Зная, че българската сервилност край няма. Че винаги на почит у нас е силният на деня, арогантният, нахалният тарикат...

Зная и това, че никой, както вече 31 години, не ще се сети за тях, Майките. За тях, ненужните в България...

За мен те са героините на страната ни. За тях е и този мой текст.

----

Снимката ме зашемети! Гурбетчийките...

Майките на България!

Най-достойните!

И най-отритнатите...

Народ, който праща майките си на гурбет до дълбока старост, който им изяжда с кеф кървавите парички, на който хич не му пука за тях, не е народ, а бездушна тълпа. Която мисли само за собствения си търбух и его.

Вижте ги!

Там, в центъра на Рим!

Семпличко, но чисто облечени, там, на площада, сред италианците, и те сред хората...

Моята вярна читателка Христина Маркова, която от години чете всяка моя книга и всеки мой текст тук. Която ми изпрати онзи ден 50 евро с думите:"Вие заслужавате много повече за труда си!Вие ми давате надежда! А аз съм свикнала вече да си плащам за всичко, да уважавам труда на другия... Чета Вашите книги и съм в моята България...."

Христина от над 20 години е в Италия.

Чисти, пере, готви...На италианците...

И е ...доволна.

Защото те, нейните работодатели, й дават онова, което родната държава не й дава - що-годе добро заплащане и по-важното - уважението! И усещането, че си нужна на някого...

Милата жена ми пише:

"От 21 год. съм в Италия,работила съм в ресторант, също и като детегледачка, обгрижване на стари хора, болни от Алцхаймер. Не е лесно да си в чужбина и Вие го знаете. Италианците винаги са се отнасяли добре с мен, защото може би говоря добре езика им и съм сравнително отзивчива и добра с тях, отговорна съм и коректна, а те ценят това.

Тук дойдох да помогна на двамата си сина, които по стечение на обстоятелствата отгледах сама. После всеки от тях пое по своя път, нямаха повече нужда от моята помощ. И понеже и двамата работят в чужбина, аз останах тук, в България нямам никого. Майка ми я погребаха без мен."

Тук изтръпвам!

Дъхът ми спира.

Защото и аз така погребах мама

Янка. По телефона. В един ужасен януарски ден... И написах разказа "Помен за мама". Който разказ е всъщност разказ и за майката на Христина... И за майките на гурбетчийките. И гурбетчиите. На чедата на България, разпръснати по света. И май за всички български майки...

Христина, на снимката най-вляво, дребничката, продължава:

"Така минават годините...

Отдавна не плача, мисля,че съм силен човек, аз съм непоправим оптимист и вярвам, че един ден всичко ще се подреди. За мен е удоволствие да се разхождам, правя дълги преходи, когато почивам, а то е в четвъртък следобед и неделя.

Кое ме спасява?

Удовлетворението, че въпреки всичко, аз съм полезна на някого, обичам да се грижа за някого, не мога да стоя със скръстени ръце.

Колко хубаво щеше така да бъде и в България! Там да си даваме труда...

Но ние пак се събираме. Пак си правим наши, малки Българии...

Ето, вижте ни на снимката.

Да, едната дама е моя племенница, а другата е приятелка, повечето жени работим това - грижа за стари хора или чистене на къщите им. Няма срамна работа! Срамно е да крадеш, да ограбваш бедните и болните, да ги лъжеш, да трупаш, трупаш, а за родителите да няма милост..."

Гледам снимката...

Рим.

Площадът на света.

И те, Майките на България!

Колко са красиви!

Винаги красиви, винаги добре облечени, винаги усмихнати...

Въпреки всичко.

Да, усмихнати...

Но вгледайте се в очите им...

Нима не виждате тъгата в тях?

Тъгата от тъжната им орисия да погребват майките си по телефона, да бъдат далеч от деца и внуци, да бъдат принудени да живеят противоестествено, Защото колкото и да е добро, чуждото легло си е чуждо, чуждият хляб си е чужд...

Майките на България!

Майките на света!

Да са благословени!

И дано да доживеят мига, когато тяхната родина ще ги...погали.

Те нищо друго не искат.

Нищичко друго. Просто само едно погалване.И да легнат в родната пръст, когато им дойде времето ...

Поне това са заслужили, нали? Те, майките, които хранят България и поддържат изстрадалата й душа й със своите "малки Българии"...

Пак поглеждам снимката.

И я запазвам. Там, в сърцето си. И си обещавам - поне докато дишам, аз, вашият писател, ще бъда с вас, както и досега, мили майки. С вас и с онова - да, там, в ъгъла на очите ви...

Честит празник, Майки!

Димо Райков