Мартеницата!

Това е една от националните „гордости“ на българина. Във всеки случай, имаме претенции, че това е един от най-уникалните български обичаи. Да, езически. Да, заклеймяван с право от православното ни духовенство. Въпреки това, още през февруари площадите на българските градове се изпълват със сергии, отрупани с червено-бели финтифлюшки, които всеки българин настървено увесва по ръцете, гърдите и вратовете си.

Със своята упоритост на унаследяване, този български обичай може да се оприличи на характерна бенка, която се предава от баща на син. По-интересно става, ако се огледаме около нас, на Балканите. Тогава ще видим, че с мартеници се кичат и нашенците от вардарската Република Македония, само че ги наричат мартинки. С мартеници /марти/ се кипрят и в Северна Гърция. С червено-бели „моняци“ се разкрасяват на 1-ви март и нашенците от областите Голо бърдо и Преспа в Албания. Мартеници закичват и в Западните покрайнини и Поморавието в Сърбия. Дотук няма нищо странно, защото това са доказани български етнически територии, останали в пределите на съседните ни държави. Но най-интересното е, че фенове на мартениците са и жителите на Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича mărţişor (мърцишор)!

Какво означава това? Погледнете картата на България по времето на цар Симеон Велики и ще си отговорите сами на въпроса. Влашко е част от Дунавска България от основаването ѝ от хан Аспарух (681), до падането на Първото българско царство под византийска власт през 1018 година. След тази дата властта на Византия отвъд Дунав е по-скоро номинална и скоро е пометена от нашествията на печенеги, кумани и узи, които се установяват там, смесвайки се със завареното българско население. С възстановяването на България при Асеневци /чийто произход между другото е именно от тези земи/, териториите на север от Дунав отново стават част от българската държава.

„Румънци“ е изкуствено въведен етноним за населението на възникналата през 1861 година нова държава Румъния, създадена от обединението на княжество Влахия и княжество Молдова.  Дотогава официалният език на църквата и администрацията е старобългарският и неговата азбука - кирилицата. Въпреки че в говора на населението на новообразуваната държава Румъния по онова време доминират славяно-български думи и изрази, азбуката по политически причини е сменена с латиница и се вземат административни мерки влахо-молдовският език да се романизира. По този начин се дебългаризира една огромна част от българския етнос! Но червено-белите мартеници продължават да напомнят и днес, че с т. нар. „румънци“ сме части от едно цяло. За общия ни произход свидетелства и общата почит към св. Петка Българска, чиито свети мощи благоговейно се пазят в град Яш. Също и общата почит към св. Димитър Басарбовски, чиито мощи се покоят в патриаршеската катедрала в Букурещ. А също и щедрото ктиторство от страна на молдовския воевода Стефан Велики за атонския славянобългарски монастир „Св. Георги Зограф“…  

Въобще, ако приемем идеята, че българи и власи сме еднокръвни братя, много неща могат да се променят. Първо – нека историците на юг и север от Дунава добросъвестно съберат и популяризират историческите факти, доказващи историческата и етническата ни близост. Както и фактите, посочващи чий е бил политическият интерес и чия е била поръчката за изкуственото раздалечаване и отчуждаване между двата ни народа. След това на някого може да му хрумне, че „групирането“ на България и Румъния като кандидат-членки и реални членки на ЕС не е случайно. И да види в този факт пръста на Провидението… Накрая, на някой политически мечтател може да му дойде нелошата идея за една евентуална Православна конфедерация България – Румъния. Към която впоследствие да се присъединят Македония и Молдова. Как ви се струва една 35-милионна държава със собствено мнение?

Добро утро, българи! Хубави сънища, нали? Всъщност – кошмарни, от гледна точка на Москва. Защото московците хич не обичат по-сериозни държави да им се пречкат в краката…