Истинската любов идва там, където е липсвала дълго.

А съдбата се усмихва най-широко на тези, които е изправила пред най-тежките изпитания, разказва BULGARIA ON AIR.

След трудно детство в институциите, днес 25-годишният Мариян е убеден, че най-доброто тепърва предстои. На Ивановден той сключва брак със съпругата си Кристина. Дълго я убеждава, че са създадени един за друг.

"Дърпаше се малко, но после се успокои и вика: "Не съм за теб, имам си малко детенце, нямам доверие на мъжете, много съм страдала. Ти си хубаво момче, можеш да си намериш друга жена". Аз й казах: "Не искам – когато дойде – то не пита", разказва Мариян за началото на любовта си с Кристина.

Едва година, след като са се запознали, Кристина напуска родната Украйна, за да се омъжи за Мариян в Пловдив.

25-годишният мъж е отгледан от първата приемна майка у нас, а днес самият той иска да осинови дете от институциите.

"На първо място за мен беше най-важно той да ни приеме с детето", обяснява Кристина и допълва, че е имало значение и дали ще е добър баща. "В първия ден като дойдохме тук и си стояхме в стаята, Мира ми каза: "Мамо иди в другата стая, ние с татко ще си стоим тук", спомня си жената.

Въпреки че Мира не е рожба на Мариян, той я обича като свое собствено дете. Готов е, дарява любов и мечтае някой ден да помогне на дете от дом, защото иска да върне жеста. Самият той е отгледан с любов от приемното си семейство.

"Не е важно кой те е родил, а кой те е отгледал. Аз съм сирак, знам какво е да нямаш родители, майка ми приемната ме взе, 15-16 години като собствено дете ме гледа, 5 деца отгледа като мен и аз й бях слабост на нея. И собствено дете си има, но аз винаги й бях слабост", разказва с любов Мариян за приемната си майка.

Спасителят на Мариян е лекарката Кина Рашева. Заедно със съпруга си Атанас те отглеждат 5 деца в дома си. Четири от тях идват от дом. Семейството винаги е искало пълна къща, в която да цари любов и го постигат като стават едни от първите приемни родители у нас.

"Ако ще и 5 дипломи да имаш, като отидеш в отвъдния свят, не ни питат какви са ни професиите, а колко добро сме правили, това е най-важното", категорична е Кина.

Срещата си с Мариян, Кина помни сякаш е вчера. На Коледа е поканена да чете стихове в Дом за сираци, на тръгване поискала от директорката да вземе дете, което да гледа в дома си.

"И ми викат: "Изберете си едно", аз не си избирам картина, аз искам някое дете, което е много самотно, което няма никой и тя ми вика: "Добре тогава, ето едно – това детенце няма никой и ако го харесате, ще си го вземете..." И го хванах за ръчичка и го запознах с нас, поизлязохме малко. Той ми говореше на Вие, много културно. И обещах, че ще дойда да го взема и така стана", споделя Кина.

Леля Кина взима Мариян под крилото си, твърдо решена от него да стане човек, въпреки трудностите пред които е изправено всяко едно дете от институциите.

"Аз в началото се сърдих, не исках да уча, всеки ден майка ми ме караше сутрин по 1, следобед по 1 час да уча. Но постепенно дръпнах много напред, бях един от най-добрите ученици в училище, даже ходих на олимпиади по български и литература", спомня си за детството си вече младият мъж.

"Аз се мъча да ги направя, за да се внедрят по лесно в живота, защото живота не е толкова лесен и прост и особено хората не искат да знаят и не искат да се трудят, ще ги отвеят като плявата", отсича Кина.

"Разбира се, ако не беше майка ми, приемната ми майка, сега щях да съм по улиците, може би и по затворите, защото много от децата от глад се принуждават да крадат, даже като дете имам лош спомен, биеха ме караха ме да ходя да прося", казва той с благодарност към приемната си майка.

Бъдещето на просяк обаче е загърбено, в момента в който Кина се появява в живота на Мариян. Учи го на добрина и вяра. Уроците са били толкова въздействащи, че момчето започва да учи за свещеник. Днес не ходи на работа с расо, но носи църквата в себе си.

"Като ми е било много тежко и трудно, съм се молил и съм си говорил така със себе си и съм казвал: "Господи моля ти се, ако има начин, прати ми семейство". Всеки иска семейство, понеже идваха родителите, взимаха децата, мен никой не ме взимаше. После като ме взеха вярата ми се усили още повече, понеже виждах вече за какво става на въпрос, че когато искаш нещо от сърце и душа най-вече със сълзи на очите – го получаваш", смята Мариян.

За семейство се е молил и малкия Кънчо. В момента той живее в къщата на Кина и Атанас. Приемната му майка не му позволява да изостава с уроците и сега е той успешен ученик в 11 клас.

"От дома и тук има голяма разлика, много зле се чувствах в дома, а тук направо много комфортно се чувствам, много свободно", обяснява Кънчо.

А за топлите грижи и Кънчо и Мариян ще са благодарни цял живот. Докато е на работа в Англия по-големият син изпраща пари на семейството за лечението на приемния си баща.

"Аз на майка всеки ден й казвам, че е незаменима и неповторима, казах й сега създавам мое семейство, но ти винаги ще си най-важна в сърцето ми, никой не може да те замени", обяснява вече порасналият Мариян.

Кина е незаменима в сърцето на всички свои деца по много причини. Самата тя не вижда живота си без тях: "Ако аз не правя добро, значи аз не съществувам, това нещо е като някаква духовна храна, която ме зарежда".

Братята по съдба се разделят, за да тръгне всеки по своя път. Мариян планира да дари с двойно повече любов децата , които се появят в дома, а Кънчо обещава някои ден да кръсти своите на хората, които са дали всичко, за да стане той човек.