Как един народ се докарва дотам, че да забие кирка в капака на хора, бягащи от война?

Кирка. В капака. На хора, дето са се качили в тая кола, за да спасят живота си. И са потърсили при нас убежище. А са намерили кирка в капака. Повтарям го, за да го проумея някак. И един единствен българин да е готов да направи такова нещо, пак е твърде много.

Мисля, че знам как се стига дотук. Не е от днес за утре. Няма как вчера да сме били най-гостоприемният народ на света и днес, изведнъж, се събуждаме и си казваме: “Що пък да не им забием на тия украинци една кирка в колата, а? От война ше ми бягат!”. Тая ужасяваща трансформация не става за една нощ. Отнема години и немалко усилия.

За да се стигне до точката на тотално човешко падение, трябва в държавата да има всеобщо усещане за безнаказаност - полицията да си затваря очите с години, съдът да работи бавно и трудно, прокуратурата да е частно предприятие. Това само по себе си не стига обаче. Трябва, също така, хората да са наплашени и трудно да различават факти от пропаганда, измислици от наука. Трябва да харесват въображаемото си минало повече от реалното си настояще. Това също се постига с дългогодишни усилия - като почнем от изоставената образователна система, продължим с помията на жълтите и удобни за насочване медии, допълним с пробитата за чужди влияния медийна среда и завършим с регулаторите, които благосклонно си затварят очите (да, тук правилно се сещате за Волгин). Финалните бодове в тоя гоблен ще дойдат с идиличния образ на българския парламент. На какво е синоним думата “депутат” всички знаем. Как се употребява десетилетия наред властта всички виждахме. Онова, което доскоро не беше видимо, е кирката. Забита е право в мотора на българската държавност.

Ивайло Мирчев