И двамата се появиха в живота ми по едно и също време. Точно, когато очите ми бяха пълни със сълзи. Той, синеокият, навлезе внезапно, буреносно, със замах, огнена страст, сила и суета, каквито не бях познавала до тогава. А другият, тъмнокосият, пристъпи плавно в дните ми, полека отваряйки вратичките, водещи към душата ми. Без да бърза, с нежност, деликатност и нескрито любопитство.

Обичах и двамата. Единият с такава любов и страст, каквито не бях подозирала, че притежавам. А другият – като най-близкия си приятел, другарчето, с което можех да споделя абсолютно всичко. Не можех да си представя живота си без нито един от двамата. Просто, защото и двамата играеха важна роля в оркестъра на моя житейски мюзикъл. Той не можеше да се осъществи нито без нежния звук на пианото, нито без галещите нотки на китарата. Исках и се нуждаех и от двата инструмента. Те съпровождаха основно саундрака на живота ми тогава.

И двамата знаеха един за друг. Бяхме обща компания. Можех да се любя в захлас, без думи, с очите на синеокия и в същото време да говоря, шептейки, с душата на тъмнокосия. Чувствах се щастлива. Истинска късметлийка с такива хора до мен. Мечтаех един ден да стана принцесата, носеща пръстена и пантофката на синеоката си любов, а шафер да ми бъде момчето с най-дълбоките черни очи, в които потъвах всеки път, щом ме погледнеше.

Той разбираше болката и радостта ми, без да е необходимо да обяснявам. Четеше желанията и емоциите по погледа ми. Знаеше за какво мечтая, какво искам и за какво копнее душата ми. Това беше приятелят, който винаги, още от дете, исках да имам. Верен, истински, приемащ ме. Цялата. Такава, каквато бях, съм и ще бъда. Той беше човекът, който не ме съдеше за нищо, който кимаше с подкрепа и разбиране на всяко мое решение, макар и да не беше съгласен с него, на който му се просълзяваха очите, когато се разридаех неутешимо в прегръдките му.

И в същото време мечтаех с цялото си същество за синеокия. Страдах, самосъжалявах се, лутах се заради него. Чаках го. Да се реши. Да реши, че ме обича и иска да е с мен до края на живота си. Търпях и неговите колебания, лутания, егото му, което се съпротивляваше срещу мен и в същото време ме търсеше като утеха. Знаех, че е привлечен от мен, от излъчването ми, от копнеещия ми и жадуващ поглед, насочен и отдаден единствено и само на него. Той знаеше, че друга жена като мен нямаше да срещне. Че само аз можех да го обичам така – лудо и всеотдайно, мъчително и с болка в душата. Болка, която ме подлудяваше. Защото той ми носеше несигурност, тъпчеше същността ми, караше ме да вървя срещу себе си и да мачкам с мазохизъм достойнството си. Играеше си ловко с огъня в сърцето ми. Палеше силни пожари и после полека ги загасяше. Но не до край. Винаги оставяше малко пламъче, като застраховка. Което в следващия удобен момент да разпали отново. Докато накрая не ме изпепели.

Нещата вървяха по този начин няколко години наред. Докато един ден той, тъмнокосият не призна, че ме обича. Но не по онзи непринуден приятелски начин, по който го обичах аз. А като жена, жадуван блян, любима. Бях изненадана. Не. Всъщност изобщо не повярвах. Не исках да повярвам на това, че най-добрият ми приятел е влюбен в мен до полуда и иска да прекара отстатъка от дните си с мен. Така ми каза. Звучеше ми прекалено романтично. И като ехо, което жадувах да чуя от устата на синеокия.

Дали защото беше февруари, около деня на влюбените, дали защото бяхме прекалили с алкохола, дали защото изпитах гняв и към двамата... не знам... почувствах се объркана. В него момент исках да ги зачеркна и двамата от живота си. Защото си преплетоха ролите, защото не свиреха по начина, по който аз дирижирах, защото се съпротивляваха на желанията ми.

Станах и си тръгнах. Бягах в нощта. А дъждът биеше в лицето ми и се сливаше със сълзите ми на безсилие, гняв и болка.

Следващите дни и месеци бяха тежки за мен. Загубих най-добрия си приятел. Дори и прекомерното внимание, което напоследък получвах от синеокия не ме удовлетворяваше. Сякаш бях празна отвътре. Все по-трудно се усмихвах. Шегите ми бяха сухи и постни, а дните ми - сиви и тягостни. Струваше ми се дори, че и слънцето ми се присмива, защото успяваше да грее по-силно от мен. Не виждах смисъл в абсолютно нищо. Просто не бях аз. И това хич не ми харесваше. Нещата не можеха да продължават така. Трябваше да направя нещо. Нещо, което да спре цялото това бреме, лежащо на сърцето ми.

И тогава... Една вечер, ронейки сълзи, докато гледам мой любим романтичен филм, осъзнах нещо. Така ме осени чувството, че се изправих рязко от дивана и ококорих очи от почуда и изненада. Все едно ме беше засипал внезапен и проливен дъжд от ясно, яркосиньо небе. Сърцето ми заби лудо и сякаш светлина заля тялото ми.

Взех телефона и набрах номера му. 

- Трябва да говорим. Всъщност не. Не мога да чакам! Трябва да ти го кажа сега! Обичам те! Господи, обичам те! – изкрещях от вълнение.
    Заподскачах от радост. И любов.

След няколко минути, които тогава ми се сториха като цяла вечност, се звънна на вратата ми.

Отворих я. Посрещна ме една топла, вълшебна, изпълнена с любов и нескрита жар, усмивка.

Там, пред мен стоеше той. Тъмнокосия.