Българите нямат доверие на държавните институции.

Някой може да ни успокоява, че в още по-драстична степен мнозинството от нас не вярват на партиите и на почти всички партийни лидери. Но това би трябвало да буди още по-голяма тревога - у нас партиите и политиците са обсебили тотално институциите и ги ползват за свои групови и лични нужди. Затова вместо да са системи от трайни, валидни за всички правила, българските държавни институции се превърнаха в царството на двойния аршин – това, което за едни е позволено и се закриля, за други вещае проблеми и наказания, пише Александър Маринов в Банкеръ.

Поради това обсебване (в политологията се използва и метафората „захват на държавата”) институциите и съответните длъжностни лица не се стараят да решават проблемите на хората (обществото), а на контролиращите ги политици и партии. Това е неприемливо и в същото време напълно логично. За съжаление у нас, противно на фундаменталните правила на демокрацията, институциите не зависят от обществото. Гражданите нито ги назначават, нито могат да ги контролират, да не говорим за налагане на някакви санкции. Институциите и по-конкретно – лицата, които ги ръководят, се съобразяват с тези, които държат хляба (бюджета) и ножа (правото да назначават и уволняват). Така се формира и осъществява един дневен ред, който няма нищо общо с реалните проблеми и потребности на българското общество.

Но има и друг проблем – вероятно функция на предходното, но все повече превръщащ се в самостоятелен дразнител на обществото. Държавата и нейните институции не само не решават проблемите на хората, а напротив – дори допринасят за усложняването им (няма по-ярък пример от безотговорното и безхаберно поведение на властите във връзка със свинската чума). На всичко отгоре стана практика, когато възникне проблем, да ни засипват с не просто неверни, а и нелепи обяснения и оправдания. Лекотата, с която се изговарят тези скудоумия, е толкова впечатляваща, че мнозина с основание задават въпроса – там идиоти ли работят или нас ни правят на идиоти.

Преди да продължим по същество, уместно е да направим едно уточнение. Колкото лесно, толкова и невярно е да обясняваме пороя от бисери на глупостта с индивидуални особености на говорещите от името на институциите. Проблемът – както повечето проблеми у нас – е системен. Той се корени в пълната липса на действена отчетност и отговорност на лицата, заемащи публични длъжности. Затова с лека ръка се ръсят думи, които биха били невъзможни, ако „тъпотата с взлом” (по израза на Илф и Петров) при изпълнение на служебни задължения се наказваше като уронване на авторитета на държавата и подкопаване на доверието на гражданите в нея.

Нека все пак изброим някои впечатляващи примери, натрупали се през последните седмици.

Става дума все за „убедителни” обяснения на сериозни проблеми, застрашаващи благополучието, здравето и живота на много българи. „Тон за песен” даде лично премиерът – той обясни разпространението на епидемията на свинска чума с поведението на румънските туристи, които хвърляли заразени хранителни отпадъци покрай магистралите. (Вероятно трябва да допуснем, че транзитните туристи си носят сурови свински бутове, ръфат ги и захвърлят окървавените кокали в канавките.) Не останаха назад (по темата) и представители на други институции. Така се появиха странните образи на стадата диви прасета, преплуващи Дунав или прескачащи оградката по сухопътната граница с Румъния. Не се разбра защо им е на глиганите да прескачат, след като с минимално усилие могат да пробият или повалят декоративното заграждение. Може би защото са почитатели на рекордите на Стефка Костадинова.

Да допуснем, че част от въпросните длъжностни лица не са ловци и не са виждали диво прасе на живо. Но нали би трябвало да знаят възможностите на животното, което искат да спрат? Толкова ли е трудно някой от безбройните чиновници да направи съответната справка? Оказва се, да. Но по друга причина – ако нещата бяха изяснени, нямаше как да бъдат изхарчени милиони за нещо, от което няма практическа полза. Но и тук опираме до въпроса за откритостта, отчетността и отговорността пред обществото.

Да продължим с пример в диаметрално противоположна област. Вероятно „жълтата фланелка” трябва да бъде поднесена на прокуратурата заради нейните сензационни разкрития на зловещите киберпрестъпници, клатещи държавата чрез хакване на пръскачките около парламента. И тъкмо да се замислим над необяснимите замисли на злосторниците, стана ясно, че въпросните поливни системи не могат да бъдат хакнати, защото били „аналогови”. Т.е. не били компютри, ами компоти (цистерни с маркучи).

Тук обществеността наистина изпадна в раздвоение. От една страна, че е смешно, смешно е. Дни наред активните участници в социалните мрежи намериха повод да демонстрират чувството си за хумор, а и за обикновените ползватели бе весело. Но от друга страна, е обидно и дори страшно. На тези институции и длъжностни лица разчитаме да защитават нашите права, да бдят за спазването на законите. И най-вече, от тях очакваме да ни уважават като граждани, като върховен суверен, от когото произтича цялата власт.

В цялата тази смешно-тъжна какофония има нещо особено отблъскващо и плашещо.

Нито един от въпросните автори на цитираните и много други бисери не намери за нужно да се извини, да се поправи, да се постарае да информира обществеността с необходимата отговорност. Часове след изтичането на данните от пробива на НАП министърът на вътрешните работи обвини за инцидента една чужда държава, при това велика сила. И пак обрат – не били руснаци, ами основатели на ГЕРБ. Вярно е, че съществени дипломатически последици няма да има – вече никой не възприема на сериозно „официалните” изявления на българските институции. Но с основание се питаме, кое е по-лошо - да предизвикваш гняв или да станеш обект на подигравки.

Впрочем, по темата отдавна в типичния си лаконичен стил се е изказал Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра”. Разбира се, при това тотално нашенско партизиране на институциите не е странно, че те се напълниха с хора, които всекидневно се мъчат да докажат, че не са прочели повече книги от началниците си. Но и най-ограниченият човек може да бъде научен да спазва определени правила, ако на тях наистина държат хората, на които сме доверили управлението на държавата.

Възстановяването на доверието в институциите е нещо много по-трудно и продължително от приучаването на длъжностните лица да мислят, преди да говорят. Но отнякъде е необходимо да се започне. Думата на институциите трябва да тежи и да буди уважение, трябва да бъде основана на проверени факти и стабилна логика. В противен случай управляващите не бива да се оплакват, че когато наистина са наложителни разбирането и подкрепата на обществото, срещат отчуждение и присмех.