Неверието в собствените сили и преувеличаването на трудностите пречат на българина да върви напред. Преходът от старото към новото никога не е лесен, но обществото ни има сили да измине този път. Без излишно окайване

Това пише проф. Евгений Дайнов в коментар за Дойче Веле.

Голямо късане на ризи и призиви "Стреляй, гад" настъпи сред публиката в началото на този парламент. Онзи щял да емигрира, този нямало никога повече да гласува, трети щял да хваща калашника. Все едно – светът е свършил с еднократен акт, като например избирането на Рашидов за председател на НС.

Това, разбира се, е реакция, типична за българския провинциализъм. Не обиждам никого и най-малко – живеещите извън София, като мен например. В някаква степен българският провинциализъм е умилителен, защото е благоприличен и без претенции за величие; заради тези му качества преди 23 години се отказах от софийското жителство, с което съм роден.

Слаби и половинчати усилия

Но провинциализмът си има и слабите страни. Рядко, например, прави мащабни усилия за трайна промяна. Обикновено те са анемични и половинчати и, разбира се, водят до анемични и половинчати резултати. Подобни резултати често биват привиждани като окончателен провал на самия смисъл да бъдат полагани усилия. Следва влизане в режим на траур и на онова, което фолклористите удачно наричат „мъжки оплаквателен дискурс“ – плач на обречения на безсилие юнак.

Половинчатостта на усилията се корени в една характерна за българския провинциализъм свитост: неверие в собствените сили и следващото от това подозрение, че те не могат да произведат някакви видими постижения. Оттук идва онова пренебрежение, с което обществото посреща всяко постижение, постигнато от някого. Или се твърди, че това не е никакво постижение, или то бива приписвано не на положени усилия, а на „връзки“ и на „уреждане“: „Тоя го уредиха с връзки“…

Неверието в постиженията върви ръка за ръка с преувеличаването на трудностите. Всяко затруднение се издига в ранг „проблем“, всеки проблем – в ранг „криза“, а всяка криза – в ранг „окончателна катастрофа“.

Какво толкова неочаквано или катастрофално се е случило с избирането на Вежди Рашидов за председател на НС? При такова гласуване на изборите – такъв е резултатът. Силите на новото не получиха категорична подкрепа, а силите на старото все още разполагат с достатъчно ресурси, за да извлекат полза дори от половинчат изборен резултат.

У нас днес именно за това иде реч – дали обществото ще намери в себе си силите да премине в ново качество, да се включи пълноценно в съвременния свят? Или поривът напред ще продължава да е спъван от онази част от обществото, която иска да живее не в съвременния свободен свят, а в някакъв традиционен патриархат, подозрително приличащ на онова, което виждаме в Русия?

Този преход не е лесен

Както знаем от собствен опит преходът от старо към ново състояние не е лесен. Поради липсата на достатъчна решителност и устойчивост на усилията за откъсване от антикварната система на комунизма, получихме кризите и бъркотиите от 1990-те години. След тях новото състояние се позакрепи, но остана достатъчно анемично, та да може Бойко Борисов да върне нещата обратно към феодалните отношения, характерни за „развития социализъм“. От 2020 година обществото се опитва да излезе и от „модела Борисов“, за да се включи (отново) в съвременния свят.

Тези преходи са исторически и затова никога не са лесни. Провинциалната българска свитост, неверието в собствените сили, липсата на способност постиженията да бъдат разпознавани и отстоявани – всичко това дърпа нещата назад. Силите на стария свят, добре окопани във властта, се възползват от ситуацията, за да натриват носа на носителите на новото – да им покажат, че те, новите, са някакви палета, които няма да надвият старите вълци.

Това вече е правено

Добрата новина е, че днес разломът между старото и новото е освен всичко друго и поколенчески. Поколението на 35-40-годишните щурмува поколението на 65-70-годишните. 

В крайна сметка резултатът е предопределен, дори поради чисто биологични причини. За да не се точи този преход толкова безсмислено дълго като предишния, обаче, е задължително българският провинциализъм, като запази своите привлекателни черти (приличие, липса на претенции), да намери силите да излезе от онази свитост, която го държи далеч от истинските постижения.

Това вече е правено няколко пъти в последния век и половина. А, както казва още Аристотел, щом едно нещо вече се е случвало веднъж, то ще се случи отново.