Велчовата завера от 1835 г. не е локално събитие свързано само с Търново, а е опит за освобождаването на българите от турско робство - Проф. Пламен Павлов

Проф. Пламен Павлов, историк и преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, в интервю за Агенция „Фокус” във връзка с Велчовата завера и по повод обесването на един от организаторите Велчо Атанасов – Джамджията.

- Проф. Павлов, на 5 април 1835 г. е обесен Велчо Атанасов – Джамджията, какво място заема организираната от него завера в българската история?
- Заверата от 1835 г. не е локално събитие свързано само с Търново или с някаква част от България сравнително ограничена, а е опит за освобождаването на българите от турско робство по примера на гърци, на сърби, въобще на случващото се в конкретната действителност в нашия регион.

Неуспехът на заверата, нейното разкриване в резултат на едно предателство водят до париране на тези български усилия още в самия им зародиш. Плановете обаче на Велчо Атанасов и на военния ръководител на цялото действие капитан Георги Мамарчев, показват една много голяма и широка организация, която включва българите от Търново, Еленския балкан, Котел, Сливен.

Може би има основания да се вярва, че има връзка и с въстанията в Северозападна България, които в 30-те и 40-те години на 19 век са изключително масови. Това са въстания, които са в Пиротско, Берковско, Нишко - в един регион, за който ние много често дори не си спомняме днес, тогава земи, населени, както и днес с българско население. Днес тези земи, които са в Сърбия са с население, което е сърбизирано, но неговите български корени са несъмнени. Така че става дума за един много важен етап от усилията на българския народ да отхвърли турското робство и да възстанови българската държава.

Естествено Велчовата завера заема много важно място в тези усилия. Тя, както казах, е свързана с отминалите Руско-турски войни, особено Дибичовата война с освобождаването на Гърция и автономията, която постига Сръбското княжество. Замисълът на тези бунтовници и български патриоти изобщо не е за подценяване.

С оглед на преодоляване на щетите от Руско-турската война, самата турска власт се стреми да възстанови разрушените крепости, в случая става въпрос за крепостта във Варна. Именно по тази логика Димитър Софиянлията, един известен тогавашен майстор, трябва да събере голяма маса от строителни работници, някъде над 200 души и с тях да започнат тези действия. Те трябва да бъдат събрани в Търново и тук вече идеята е да бъдат завзети складовете за оръжие, да бъде въоръжена тази войска и да бъде провъзгласено Българското царство.

Днес този проект може да изглежда донякъде фантастичен и наивен, но за времето си той изобщо не е за пренебрегване. Според мен е имал много сериозни шансове да успее. За съжаление сведенията, които имаме за самата завера за изключително малко и изследователските усилия към тях не бих казал, че са и достатъчни все още. Още по-малко те са осмислени от гледна точка на цялостното ни развитие през Възраждането.

Имаме опит за възобновяване на Българската държава. Става дума за неприкрита декларация, че се възобновява погиналата преди векове Българска държава. Самият Велчо Атанасов, наричан Джамджията, е един богат търговец, това е човек със сериозни връзки в средна Европа, имал е бизнес с Брашов, с други земи в състава на тогавашната Хабсбургска империя. Той е внасял книги, подпомагал е учебното дело. Това, че основното му занимание е продажба на стъкло, за времето си е белег на елитарност, на висок стандарт. Става дума за един човек, който е с много сериозна обществена тежест и който, както виждаме, може би благодарение на контактите си с другите развити християнски държави в тогавашна Европа е осъзнал във висша степен какво означава България да бъде освободена.

Що се отнася до Георги Мамарчев, вуйчото на нашия национален водач – Георги Стойков Раковски е една личност с изключително големи измерения. Един човек, който е не просто стихиен бунтар, водач на доброволци в Руско-турската война 1828-1829, носител на високи руски отличия. Той е със сериозни позиции в Силистра, когато тя е била под руска окупация. Мамарчев е бил образован човек. Дори в предсмъртното си писмо пише на своите близки да му изпратят книгите на Юрий Венелин, т.е. той е бил в течение на нещата.

До голяма степен Георги Стойков Раковски наследява характера на вуйчо си, доразвива някои негови замисли, като основният от тях е въстание в България и възстановяване на погиналото българско царство.

- Защо заверата е била наречена така?

- Това е популярният термин, който тогава се използва във връзка с гръцкото въстание и особено във връзка със събитията през 1821 г. В това гръцко въстание движението „Филики етерия“ на Александър Ипсиланти започва от гръцката емиграция в Русия, обхваща Влашко и Молдова. „Филики Етерия” или Дружество на приятелите е възприето в България с термина завера – заговор. Така че това е нормалното понятие, което се използва тогава.

Нека да припомним, че в гръцката завера, прототипа донякъде на нашата от 1821 г., участват изключително много българи. Има много българи, които са осъдени на смърт. Става дума за тогавашния български елит от така наречените чорбаджии, т.е. от най-богатите хора. От хора ,които са просветени и с контакти навън. Десетки българи от цялото българско пространство от Търново, Габрово, Котел, Сливен и Македония. Знаем колко сериозно е българското присъствие в самото гръцко въстание. Достатъчно е да припомним емблематичната фигура на Хаджи Христо.

Така че в самата завера от 1821 г. има един наднационален елемент. Тя е възприета не само като гръцко движение, а като такова на всички православни християни в османската власт. Това фактически нанася сериозни вреди на тогавашния български елит, затова в 1835 г. виждаме една следваща фаза, по-осъзната от гледна точка конкретно на българските национални интереси, а не на общохристиянските.

- Какви са причините да не успее Велчовата завера?

- Причините са едно предателство, с което властта влиза в дирите на заговорниците, които са изненадани в Плаковския манастир. Там фактически са и арестувани, а голяма част от тях са екзекутирани. Велчо Атанасов е обесен в Търново. Георги Мамарчев, като руски поданик, е изпратен на заточение, така че той оцелява. Още от миналата година, когато беше отбелязвана кръглата годишнина от заверата, тогава излязоха и някои публикации, включително и една книга на писателя Николай Иванов „По следите на Велчовата завера”, моят апел тогава и на самият Николай Иванов и на други хора , с които се опитахме да отбележим по-сериозно тази годишнина, е да бъде канонизиран отец Сергий.

Този български духовник има минало на хайдутин, на революционер. Заточен е в Мъглишкия манастир и умира като мъченик. Мисля, че БПЦ може да направи съответните стъпки и по отношение на Сергий, тъй като става дума за един мъченик и за вярата, и за българщината. Разбира се, неуспехът на заверата се свързва с така недостатъчното време за организация, с позициите и на фанариотското духовенство, което също не гледа с добро на българските движения. Заради предателство турците разкриват заверата, арестуват хората. Води се кратка битка около манастира и организацията пропада. Там участват бащата на Петко Рачев Славейков, Рачо Казанджията.

Ние сме в дълг към тези събития, те трябва да бъдат много по-популяризирани и да влязат в нашите представи за революционната борба. Имаме един недостатък да се фиксираме най-вече към етапа на революцията от времето на Раковски, особено на Левски, Каравелов и Ботев. Обаче виждаме, че и в предходните десетилетия е имало достатъчно активни български личности, които са били непоколебими в стремежа си за освобождение. Ето тук в случая виждаме това поколение, което е малко в сянка на следващото - поколението именно на Велчо Атанасов, на Георги Мамарчев, на Васил Хадживълков - също един забравен национален герой, водач на Браилските бунтове (1841-1843).

Тези бунтове са също продължение на идеята да влезе една голяма българска чета и да вдигне въстание, което кореспондира с идеите на самата завера. Тук в случая обаче военната сила се събира в самата България. Самите дюлгери, самите строителни работници – това е много организирана гилдия, виждаме го и с примера с Колю Фичето, с Андрей Дамянов, с Майстор Павел, който строи църквата в Рилския манастир, са главно от планинските селища. Те са добре организирани. Сравнително лесно подобна общност може да бъде превърната във военна сила. Тук замислите не са наивни, а напротив са много рационални и много прагматични.

В случая основният контингент от тези работници е от селата в Троянско - днешното Българене и днешното село Стефаново. То е известно като Вратцата - едно красиво българско село, където днес има засилен туризъм. Според мен е хубаво да му бъде върнато старото име – Вратца. Оттам е Иванаки Вратцалията – един от най-дейните хора в подготовката на Велчовата завера. Той не е от Враца, както понякога погрешно се пише, а именно от това село Вратцата, днешното Стефаново, Троянско. Става дума за едно българско население, добре организирано, това са млади мъже, с професионални качества, с дисциплина и свободолюбив дух. Самият факт, че селото се казва Вратцата показва, че това са пазачи на проход. Много често тези хора от движенията през първата половина на 19 век са свързани със старото войнишко население в Балкана.

Традицията за освободителни действия, за осъзнат стремеж за възстановяване на българската държавност и свобода никога не е изчезвало. Негови носители са подобни категории населения, разбира се и тогавашната българска интелигенция. Примерно в заверата дейно участие взема даскал Андон Никопит, търновски учител. Този период е добре изследван, но трябва да бъде по-ясно осмислен от гледна точка на цялостното развитие на процесите. Също така не бива да се забравя и връзката със Северозападна България.

Големите въстания в Северозападна България през 1835,1836, 1837, 1841 и 1850 са изключително масови. В тях участват понякога над 10 хиляди въоръжени селяни за съжаление главно с брадви, ножове, тъй като основният проблем е липсата на оръжие. Те не са просто стихийни бунтове, макар че в тях има такъв елемент. В тях основната роля играят селските кнезове – кметове. Така че цялото това действие трябва да бъде осмислено.

В 1841 г. в Атина младите тогава Георги Стойков Раковски и Иларион Михайловски, бъдещият Иларион Макариополски, създават македонско общество. Това е първата българска революционна организация. Тогава между Македония и България не се прави никаква разлика, т.е. когато се каже Македония се разбира България. В 1841 г. по време на голямото Нишко въстание, водено от нишките българи, днес това въстание в един арогантен маниер е обявявано за сръбско и е фалшифицирано тотално от сръбската историография. Искам да кажа, че Иларион Макариополски прави една обиколка и в този смисъл е нещо като предтеча на бъдещия Апостол Васил Левски. Тогава той стига до Пирот, обикаля гарнизоните, а по същото време Раковски готви в Браила една голяма военна формация, с която да се влезе в България и да се подкрепи въстанието,т.е. Велчовата завера не е инцидентно действие, а една от фазите на този процес на съзряване на българската нация за освобождение.

- Какво се случва с организаторите на Велчовата завера след разкриването ѝ?

- Голяма част от тях са екзекутирани, включително Велчо Атанасов. Това се е случило на един малък площад в Търново. Днес там има един много хубав паметник, изграден в 1934 г. Тогава на власт в България са военните – тъй наречените Деветнадесетомайци, но наред с някои свои грехове пред българската нация, имат сериозна заслуга за издигане на патриотичното възпитание.

Тогава е построен този паметник, един от най-хубавите според мен в България. Един обелиск с имената на екзекутираните във въстанието. Както казах, Георги Мамарчев е заточен. Отначало в Смирна - днешния Измир, после на остров Самос. Той умира в изгнание, а йеромонах Сергий е държан и измъчван в Мъглишкия манастир. Голяма част от участниците на по-ниско равнище не пострадват сериозно. Паметта на заверата е била доста жива и е била един пример в цялостното развитие на тези процеси в България.

- Какви са изводите от заверата и какви тенденции в българското общество показва?

- Изводите са, че за подобно действие трябва много по-сериозна подготовка и че все още няма и нужната дипломатическа подкрепа. С риска да прозвучи малко стряскащо за някои хора, при едно избухване на въстанието при някакви успехи напълно възможно е било Русия да потуши заверата. Тогава руските войски са във Влашко и Молдова. Русия с договора от 1833 е не само партньор, но даже нещо като покровител на Османската империя. Така че именно тук може би за първи път се вижда двояката роля на Русия спрямо българските революционни процеси.

Русия в крайна сметка се интересува главно от своите интереси на Балканите. Хубаво е да речем, когато те съвпадат с българските, но в 1835 г. те определено не съвпадат с българските и съдбата на Мамарчев го показва, и въобще липсата на подкрепа и на отношение на Русия към подобни действия. Това го виждаме и в следващи събития.

Може би част от проблема със заверата е, че в същото време тече масово изселване на българи от Сливенско, Ямболско, въобще от източните български предели към Бесарабия. Това намалява потенциала на един толкова иначе важен район, който са югоизточните български земи. Това също пряко или косвено влияе върху замислите на тогавашните български водачи. Що се отнася до позитивите от заверата, моят колега проф. Петко Петков настоява да я наричаме Българската завера, а не Велчовата. Наистина, когато тя се фиксира в името само на Велчо Атанасов, придобива едва ли не персонално и локално внушение. Докато тя наистина е опит за българска завера, подобна на гръцката, на сръбската, подобна на големите движения в тогавашния балкански свят.

Освен това има един негласен спор в историографията, който фаворизира до известна степен капитан Георги Мамарчев, а поставя Велчо Атанасов на втори план. Тук в случая не е въпроса да съизмерваме две наистина знакови личности, очевидно е, че Мамарчев е военния ръководител, че той е връзката с Русия. Все пак Велчо Атанасов в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Той е именно човекът с авторитет, харизматичен водач, с обществено положение. Ако направим някакви изводи ще кажем, че тези хора осъзнават идеята за освобождение, а не за прикачване към руската, сръбската или някаква друга политика, т.е. на самостоятелен път в революционното движение. Това несъмнено влияе на Раковски и на следващото поколение.

Деница Китанова