Той се казва Дейвид Минфърд Бисет и е от Шотландия.

Превърнал се е българин заради русенката Галя. Идва в града край Дунав преди 16 години и се посвещава на децата, които също като него някога, са станали жертва на стереотипите. Като малък не умеел да пише с дясната ръка и учителите му вменявали чувство, че е различен от останалите, пише Монитор.

Години по-късно Дейвид става застъпник на беззащитните малчугани - председател е на Управителния съвет на сдружението „Еквилибриум”, което работи с деца с тежки съдби. Заедно със съпругата си Галя са утвърдени специалисти в социалната сфера, макар че той е завършил мениджмънт и финанси в Шотландия, а тя - Факултета по журналистика в Софийския университет.

„Не се чувствам „нов” българин, защото имам впечатления от страната още от 1991 г.”, разказва за връзката си със Страната на розите и киселото мляко Дейвид. Тогава дошъл на посещение като турист, срещнал Галя от Русе и се влюбил. Оженили се в края на същата година и заживели в Шотландия, където се родили двете им деца – Вихрен и Ани. Там Дейвид работел по специалността си, но не се чувствал удовлетворен. Едва когато през 2000 г. семейството решило да се премести в Русе и той започнал да работи с деца с тежки съдби, разбрал, че е намерил себе си.

Казва, че е обиколил България надлъж и шир и със сигурност я познава повече от някои българи. Намира, че пейзажът в двете страни не е твърде различен и когато за пръв път дошъл у нас, България много му приличала на Шотландия отпреди 20 години.

Харесва повече нашенците за приятели, защото са отворени и директни и казват каквото мислят. Само дето българският е мноого, мноого труден за него, затова предпочита да говори на английски. За сънародниците си твърди, че са любезни, но човек никога не знае какво се крие зад тази любезност. Не одобрява, че много млади българи напускат родината си в мечти за по-добър живот в чужбина, вместо да останат тук и да развиват страната си.

Казва, че нищо от живота в Шотландия не му липсва, защото и тук има книжарници, пълни с английска литература, магазини, отрупани с всякакви стоки. Единствено му е мъчно за семейството му в Лийвън, за баща му, който вече е на 90 години и не може да пътува до България, за да види внуците и правнуците си.

Дейвид казва, че му е по-приятно да говори с младите, отколкото с връстниците си. Смята, че е добър комуникатор и това му помага в общуването с децата.

Работи с преводач и иска от него да превежда точно думите му, без да интерпретира. Интересен е за малчуганите, защото говори на друг език, казва различни неща и те се заслушват и го приемат. Дейвид разказва за случай, с който се сблъскал неотдавна. Бил поканен от колеги в Червен бряг, които му се оплакали, че са безсилни в работата си с 12-годишно момиче.

Заедно със сестра си детето било настанено в приемно семейство и отказвало да говори с възрастни. С връстниците си от училище поддържало добри контакти, но видело ли възрастен, устните му затрепервали и не можело да промълви и дума. То било от ромско семейство с баща алкохолик, който малтретирал дъщерите си и ги насилвал сексуално. Вероятно в резултат на преживяния стрес момиченцето спряло да комуникира с възрастни хора. И директорът, и учителите, и социалните работници не знаели какво да правят.

„Нямах никакъв предварителен план как да подходя към това дете пред толкова хора, които ме наблюдаваха, но след 20 минути започнах разговор с него. Заведох я пред едно огледало и й казах „Виж колко си красива, кажи си: „Аз съм истинската Мария (бел.авт. - името на момичето е променено), кажи си го”. Това проработи. Детето започна да отговаря на въпросите ми, отначало шепнеше, после стана по-уверено, лицето му се промени и озари. След това говори с учителите и с директора. Сега е по-добре, но ако преживее нещо негативно, може пак да млъкне”, обяснява Дейвид.

Той разказва и за друг случай, с който се сблъскал още в първите години в България, когато работел като доброволец с деца с увреждания. 13-годишната Софи била незряща по рождение. Един ден провеждали обучение в планината. Успели да й вдъхнат кураж да се спусне по въже от скалата. Никой не вярвал, че тя може да се изкачи обратно, но Дейвид поискал да сложат въжето му до това на Софи, за да е близо до нея. Така тя се изкачила, а после започнала по-системно да се упражнява на стени за вътрешно катерене. Тогава Дейвид разбрал колко е лесно да се подценят децата с увреждания и те цял живот да вярват, че не могат.

„Възможно е децата да минат през една формална система и да не открият себе си и още по-зле, сравнявайки се, те могат да излязат от образователната система с комплекс за малоценност и да си мислят, че не стават за нищо. А всеки има силна страна, която може да използва в живота си, за да бъде щастлив и да изпитва удоволствие от това, което върши. Вярвам, че трябва да се промени образованието и да се даде възможност на децата да използват повече своята креативност и въображение, за да открият какво ги интересува, какво ги вълнува и какво умеят да правят най-добре”, защитава страстно каузата си Дейвид.

Според него предимство в работата му е това, че е от друга страна и може да говори за алтернативни практики, „освежително различни гледни точки”, преди те да са станали масови, за разлика от българските си колеги, които по някакъв начин са длъжни да се съобразяват със системата.

Извън обичаната работа истинска радост за Галя и Дейвид е времето, прекарано с най-новите членове на фамилията Бисет - внучетата Георги и Юлия, децата на сина им Вихрен.