Свинската чума роди една убийствена метафора - метафората за Задния двор.

Там, в Задния двор, където бедният човечец, облечен в скъсан анцуг, тениска и гумени цървули, отглежда едно прасе, е адът на света според българските властници. Злото на земята е Задният двор на човечеца. На сухия като изваден корен човечец.

Задният двор (такъв, какъвто го видяхме от репортажите и такъв, какъвто е), е най-тъжното място на Вселената. Кален, порутен, мръсен, отчаян, той сякаш е Задният двор на последното африканско село, изгубено сред блата и джунгли. И не магистралите, не индустриалните зони, не полузаконните небостъргачи, а Задният двор е истината за двете Българии, които се намират в две различни галактики.

Няма нищо по-омразно за властта от Задния двор. Той ги гнуси, стряска ги, тревожи ги, разваля пейзажа им от косена трева и сини басейни.

И разбира се, че Задният двор е виновен за свинската чума. И човечецът от Задния двор е виновен. Той не съдейства на властта, а крие прасето си в спалнята, за да го спаси. Той разнася в багажника на жигулата си заразено месо - той е злодеят от криминалния филм.

А човечецът с анцуг и половин тениска, точно както и моят първи братовчед от село Арчар, иска и той да сложи парче месо на масата си за Коледа. И ако може към парчето месо да има и два-три картофа. После човечецът мига на парцали, пие две ракии вечер и заспива. И не чува как Томислав Дончев с мрачен и грапав глас реди по телевизията мерките, които взема властта.

А когато държавата взема мерки, тя най-често взема нашите мерки.

Държавата като погребална агенция. И тая двайсеткилометрова санитарна зона - всички сме в нея.

И какво му остава на Задния двор - освен сам да се запали или сам да скочи в реката и да се удави. Така ще остане да се шири само Задният двор на лицемерието, което властниците наричат грижа за хората и отговорност. А отговорност е най-любимата им дума на света.

Николай Милчев, фейсбук