Психиатрите в САЩ добавиха в списъка на болестите осакатяващата живота мъка, когато продължава над 1 година

Силната скръб е част от живота на всеки от нас, нормално чувство, с което реагираме на загубите – на човек, домашен любимец, работа или пари, любов и всички други неща, които имат значение за нас, пише 24 часа.

Скръбта е различна за всеки човек здравословна реакция на значима за него загуба.

Когато състоянието продължава с години, това проява на свръхчувствителност ли е, или нещо друго? Философите имат толкова мнения, колкото глави са разсъждавали над темата.

В новата ревизия на професионалното си “Диагностично и статистическо ръководство за психични разстройства, пето издание” Американската психиатрична асоциация обаче дописа списъка на психичните разстройства с осакатяващата живота продължителна мъка. Наръчникът третира като психично разстройство скръб, която продължава повече от 1 г. след загубата. Сложното определяне е персистиращо комплексно разстройство на загубата.

По епидемиологични данни около 4% от хората не преодоляват никога мъката от случилото се.

Не е известно кои са причините. Както при всички психични разстройства може да включват фактори от средата, особености на личността, наследственост и чисто биохимични предпоставки. Решението това да бъде обявено за диагноза разпали научни спорове по света дали може да има времева линия колко дълго трае скръбта, или как трябва да се чувства човек след определен период. Звучи логично, че няма нормално и ненормално времетраене на тъгата от загуба на близък, но не е лишено от логика и заключението, че може никога да не се примириш, но трябва да се научиш да живееш с болката.

В същото време е научно докладвано, че чувството може да провокира заболяване или да влоши съществуващи състояния.

Психиатрите описват скръбта като процес от 5 етапа: отричане - “не е възможно; може да е грешка”; гняв - “защо пак на мен!”; пазарене - “ако Господ помогне сега, то аз..”; депресия - “какъв е смисълът да продължавам, щом...”; и приемане.

По пътя към приемането на загубата са възможни много неблагополучия със здравето, но потопени в печал, може да не им обърнем нужното внимание. Кои са те и какви знаци предупреждават да търсим лекар?

Гръдна болка, задух и други оплаквания като при инфаркт издават синдрома на разбитото сърце

По същество е кардиомиопатия, предизвикана от стрес. Известна е и с японското си название такоцубо кардиомиопатия. Кризата имитира много сполучливо миокарден инфаркт, но се различава от него. Според проф. Сотир Марчев, първия български кардиолог, описал и лекувал такива пациенти, при по-дискретни симптоми състоянието може да остане неразпознато и нелекувано. В много случаи синдромът на разбитото сърце не уврежда трайно сърцето и не блокира артериите. Повечето хора се подобряват в рамките на няколко дни или седмици. За някои пациенти обаче прогнозата може да е лоша.

По-висок риск от сърдечен удар: отчетлива болка зад гръдната кост, която не преминава.

Обикновено е съпроводена от студена пот, стомашен дискомфорт, световъртеж, гадене. По данни на кардиолози от САЩ в деня, в който човек научава за загубата на близък, е с повишен риск от сърдечен удар. Вероятността намалява през първата седмица, но остава по-висока от средностатистическата през целия първи месец.  За много хора рисковият период за инфаркт на миокарда е около 1 година след тежка загуба.

Пристъпи на ускорен пулс в рамките поне на половин година.

Проучване на университета в Сидни от 2010 г. е установило, че силната скръб е свързана с пристъпна тахикардия – ускорен сърдечен ритъм над нормалните нива. Особено при вече съществуващи сърдечни проблеми оплакването е недвусмислено напомняне за консултация с лекар.

Не може да се направи прогноза кой ще развие състоянието на нестихваща скръб, което не позволява на човека да си върне предишния живот, но са известни най-характерните предупредителни маркери. Проявата им е сигнал да се противопоставим с разум на чувствата или да потърсим помощ.

Ето какво съветват психолози с опит в “лечението” на скръбта, която докарва болести.

Фиксиране в ежедневни размишления за загубата е особено токсично - създайте си навик да превключвате мисълта си към непосредствено предстоящи неща.

При упорит копнеж по миналото си дайте време за равносметка за добрите неща, които ви се случват, дори най-незначителните. Блокирайте усещането, че животът няма смисъл или цел с напомняне колко много се нуждаят от вас хората в близкия ви кръг или професионалния екип.

Неспособността да се наслаждавате на живота компенсирайте с дейност в полза на другите - когато “дава”, човек си връща усещането за щастие.

Когато напират сълзи и думи на мъка, не ги спирайте. Изразяването на чувствата е винтилът, който освобождава нагнетяването на скръбта до разрушителен взрив.

При самообвинения и натрапчиво чувство за вина, дори да има основание за това, просто си простете. Няма безгрешни хора, а повечето са склонни да преувеличават ролята си за драматични ситуации, които реално не са могли да предотвратят.

На желанието да се свиете в някой ъгъл и да страдате сами противопоставете хоби, спорт, благотворителност или нещо друго, което ще ви държи във водовъртежа живота.