Най-опасни сa на този свят хората с големи амбиции и с ниско образование

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. 

– Г-н Буров, защо поставяте търговията и ораторството над всичко?

– В търговията има справедливост – там винаги преуспява само умният. Прости търговци няма: Прости хора има в канцелариите – те са си за там, а в търговията влиза само умният. Който продава, макар и връзка чесън на пазара, е по-умен от чиновника, който я купува. Затова аз презирам чиновничеството на България.

Чиновникът нищо не произвежда, а купува. И се разочарова, и се разорява, и на стари години протяга ръка за хляб. Нищо по-страшно няма от стар, беден и разочарован чиновник. Той е бедствие за обществото.

– А как да се оправи?

– Как ли? Като забрави, както селянина, както банкера, що е покой, що е почивка. Като произвежда нещо. Като прави нещо. Като има два декара място и си го обработва сам. Това е спасението. В 1926 година, когато аз бях министър в кабинета на Ляпчев, в България имаше 40-50 хиляди чиновници. На тях им трябваха 100 хиляди декара ниви от общинския или държавния фонд. Това бе нищо при нашите 35 милиона декара ниви. Обаче този чиновник щеше да има плодни дървета и зеленчукови градини. Щеше да се запасява и да продава. Без търговия в живота няма успехи. Всеки трябва да произвежда нещо.

Вие, комунистите, като въведохте 8-часов работен ден, не знаете какъв си го вкарвате. Защото вие ще трябва да търсите забавления за 8 часа на чиновника, на работника, на човека. А осем часа са премного нещо в тоя живот. За осем часа човек може да мине по пет километра в час 40 километра, да прекопае два-три ара нива, да насади два-три ара с боб, да продава на пазара боб.

Левче да вземе отгоре, над заплатата – това са 30 лева на месец. С трийсет лева един мъж може да заведе семейството си на Втора шуменска бирария, да види жена му хора, уважение, да потанцува. Но ние, българите, знаем да се оплакваме, но не знаем да работим и да печелим пари. Българският чиновник е със замъглено съзнание, с огромно самочувствие, което не се базира на нищо. Затова аз винаги съм презирал чиновниците и съм настоявал да се основе факултет по търговия и търговски нюх.

Който има нюх на търговец, да се опита да стане търговец. Търговията е дарба, както дарбата на артиста, на летеца, на шофьора, на писателя, на поета или на журналиста.

Търговец с нюх в България бе Докузанов, Карадочев, търговец с нюх бе и Петър Бъклов, който фалира в 1929 година. Случва се в търговията, както на война, няма само победи. Има и поражения и те са неизбежни. Човек трябва да е подготвен и за това. А това ще го направи само животът. Никой друг.

– Господин Буров, ако Вие сте на върха, на кормилото на България, какво бихте предприели сега?

– Всеки да работи. Всеки да създава блага, това го казах и по-рано, казвам го и сега. Това е законът на живота – калугерът в манастира да копае манастирските ниви и да произвежда блага за магерницата на манастира. Защото в тази магерница се яде по три пъти на ден и всеки трябва да носи по нещо. Охлюви да събира, ябълки да отглежда, но да носи нещо. В публичните домове, където денем не е имало работа за жените, са ги задължавали да плетат, да бродират, да везат, да се отвличат, но и да произвеждат блага, да се усвоява професия. И бих издал закон – човек без професия да не заема държавна работа като чиновник.

Чиновничеството – това е чумата на държавата. Чиновничеството без професия е двойна чума.

А то иска да управлява – това именно чиновничество. Ако Стефан Стамболов имаше едно солидно, университетско образование като Иван Евстатиев Гешов, не би бил такъв звяр и диктатор.

Най-опасни сa на този свят хората с големи амбиции и с ниско образование. В България за жалост те поеха управлението в 1887 година. Захари Стоянов бе с ниско образование и стана председател на Народното събрание. Стефан Стамболов – с ниско, семинаристко образованийце, и стана министър-председател и министър на вътрешните работи. Господин Памукчиев, вашият Георги Димитров също е без образование – той няма да ви изведе на добър край. Защото ще се бои от хората с по-голямо образование, както всеки друг човек.

Човекът с ниско образование винаги се бои от хората с висше образование. И Трайчо Костов е с незавършено висше образование. Другите ви лидери не ги познавам, но чета за тях по вестниците. Вие, комунистите, имате големи планове, но мерникът ви е нисък, защото имате ниско образование. Докато не се повери корабът на капитани с висше, специално образование, няма да харосате, няма да прокопсате. България е просперирала само през 1908-1911 година, когато двама висшисти – Ал. Малинов и Иван Евстатиев Гешов, бяха начело на държавата.

И двамата бяха висшисти.

И двамата познаваха законите на икономиката и правото.

И двамата бяха умни и търпеливи хора. Политик – значи търпелив човек, който изслушва другите.

И не се смята за всезнайко. Вие, комунистите, се смятате за всезнайковци. За солта и пипера на земята. Е, не сте. Нямате много учени глави. Моят колега Васил Коларов е юрист, но не е и той солта на земята.

– Господин Буров, били ли сте истински щастлив някога? (Мисли дълго. Навежда ниско глава, търка челото си бавно.)

– Не.

– Коя е причината?

– Истински щастлив може да бъде само един човек – селянинът, на земята си, при стоката, при нивата си. Интелигентният човек, със сърце, с душа, със съвест, с мисли за бъдещето си, не може да бъде никога щастлив.

– Защо така?

– Поради много причини. Първо, той е винаги зависим човек. А зависимият човек, където и да се намира, е потиснат душевно и смазан от нечие присъствие, стоящо над него. Ние, банкерите, често сме облажавани като щастливи хора. Но не сме. Аз поне не познавам нито един щастлив човек от банковия елит. Нито децата им бяха щастливи с изключение на един умен човек, мъдър човек. Той имаше син и дъщеря. Сина си направи отначало работник строител, после го прати в университета. А дъщеря си – много хубаво момиче, първом прати в едно стопанско училище да се научи да шие, да готви, да работи вкъщи, а след това в един колеж, във Виена – и стана най-хубавата партия за женитба. Това бе щастливо момиче. За нея ние, хората от моето поколение, мечтаехме, копнеехме, биехме се, но тя не предпочете никого от нас, ами предпочете един школник от ШЗО. Та този школник се ожени за това банкерско момиче. И бе щастлив с него. Това е единственото щастливо семейство, което съм видял в София. Всеки час ние, учените хора, имаме тревоги. Ние нямаме радости. Трудно изкарваме хляба. А който го изкарва по-лесно, той пък не знае как да живее. Моис Бенароя, Чапрашиков, Ешкенази, Фахри, Чаръкчиев, Бенати Бени – най-богатите хора на София през 1901-1905 година обедняха. И станаха нещастни. Обедняха в 1913 година и хиляди други хора.

– А има ли щастлива страна по света?

– Не.

– Хаити, Хонолулу, Швейцария, Швеция?

– Това са най-злочестите страни с най-много самотници. Щастието на един народ като нашия например е в селата – при простите хора, хората, които работят и милеят за земята си, за дома си. Не ще и дума – щастието е в тесен кръг, в дома. При своите хора. Хората, които не се събират поне веднъж през деня на обща софра, не са щастливи хора. Какво ме радва мене тлъстата, печена пържола с ока червено вино, когато ще си я ям сам. Самотният човек е най-злочестият човек. Не напразно са измислили карцерите в затворите. Затова който иска щастие – на село. Който желае да изпита радостите на живота, да отиде при вечното обновление – обновлението на земята. Аз може да давам високи заплати на чиновниците в моята банка, но те не са по-щастливи от селянина, който докарва телето или прасето на пазара и купува на децата по един симит. Или пък дойде на панаира в Русе или в Горна Оряховица и купи едни капаклии цървули за себе си, едни пантофи за жена си и по един плик бонбони карамели за децата.