Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство.

Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода.

Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес.

Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него, припомня Труд. То е публикувано за първи път във в. “168 часа” през 1990 г. Публикуваме част от него:

– Господин Буров, как се разви застрахователното дело в България? Какво знаете за него?
– Знам всичко за него, защото всяка банка имаше и по едно застрахователно дружество до нея. Или пред нея. Към нашата Българска търговска банка бе застрахователното дружество “Балкан”, към “Дойче банк” бе дружество “Орел”. Но първото българско застрахователно дружество е дошло от Румъния – “Дачия”, след него идва пак от Румъния “Насионале”, третото е “Ню Йорк”… Когато аз бях вече министър на външните работи в 1926-1931 г., имаше следните застрахователни дружества и компании: “Феникс”, “Париж”, “България”, “Живот, пожар, злополука” – край нямаха тези дружества.

– А коя според вас е била първата частна банка в България?
– Гирдап – в Русе. Тя бе основана през 1882 година, а нашата Българска търговска банка бе основана през 1895 година с пет милиона лева капитал.

– Кое според вас бе най-богатото и мощно застрахователно дружество?
– “Балкан” и “Български феникс”, което се намираше на булевард “Дондуков” №21 – преди това бе “Панах”. Там има салон, където имаше рулетка и се играеше на покер, имаше някога кабаре, вариете, там се намираше бар “Риунионе” на Мамичка Мария, една гениална търговка на бели робини.

Дружество “Български феникс” сключваше сделки по живот, пожар, злополука, транспорт. И то именно крепеше Мамичка дълги години.

– Какви данъци плащаха баровете и кабаретата, знаете ли?
– Милиони. Те печелеха луди пари и даваха на държавата. Тя пък ги охраняваше. Във всяко кабаре имаше тайна полицейска охрана освен вътрешната кабаретна охрана. Защото това бе златна мина за държавата и тя носеше много данъци…

– Колко данъка имаше в България?
– Поне сто. Те се меняха всяка година – но растяха, а не намаляваха. Данъкът – това бе притокът на пара за държавата и тя бе винаги бедна и без пари. Акционерните и командитните дружества също плащаха много високи данъци.

– Как се изчисляваха тези данъци?
– Върху балансите им. Всяко дружество бе длъжно по закона да публикува баланса си в “Държавен вестник” или другаде. Да се знае – какво губи, какво печели. Балансовите печалби се следяха от данъчните чиновници в данъчните управления и от министерството на финансите. Там имаше отдел “Данъци”, отдел “Данъчно разузнаване” – и то имаше агенти във всяко едно дружество.

Данъците – според растежа на печалбите на дружеството, се увеличаваха прогресивно.

Следеше се още рентабилно ли е едно дружество или не, има ли скрити доходи, скрити печалби, скрити резерви. Именно данъчното разузнаване попълваше и банковите разузнавания, господин Памукчиев. В България до 1931 година – докато Сговорът бе на власт, имаше над 50 българи, които се занимаваха с банково, застрахователно, данъчно или акционерно разузнаване. Без разузнаване няма просперитет в търговията и в банковото дело.

– А как ставаше облагането с данък?
– Всеки подписваше първо декларация – какви приходи и разходи има, и чакаше благоволението на всесилния данъчен чиновник. Той проучва баланса, пресмята възможната печалба и скрити доходи, чете протокола на Контролния съвет на банката, на дружеството, чете и протокола на Годишното събрание, мисли, съобразява, резюмира и тегли извода – да се плати толкова данък.

– А ако някой излъже и го хванат?
– Имаше санкции. И то много жестоки. Глобата бе равна на данъка. Плащаш си данъка редовно, плащаш още толкова глоба.

– Но това предполага да се подкупват чиновниците от данъчното.
– Да, предполага, но той получава процент върху получените от него данъци. Той е обвързан материално – да ни лови и да ни дебне на стъргата, за да получи повече пари…

Ако пък го хванат, че е подкупен човек – отива в затвора, без право на гаранция.

Данъчният, банковият, търговският закон, господин Памукчиев, това са безпощадни закони. И те именно крепят икономиката на една страна.

Държава без строги, сурови и страшни закони не е държава. В нея ще се развихри разколът, разплохът и мръсните низки страсти на измамниците. Да, да, те ще се развихрят – защото както добичето се опитва да строши ярема и да не влачи колата, така и всеки, който плаща данъци, не ще да плаща, а се опитва да излъже държавата.

Държава с тежки присъди, със сурови закони оцелява. Държава, която предоставя данъците на хитреци и престъпници – както в стара Турция, загива.

В стара Турция данъците са се давали на откуп и затова народът е пищял кански.

Сега, ако вие не въведете сурови, страшни закони, такована ви е майката. Народът е стадо. Народът е впрегнато в ярема животно. То има само една мисъл – как да избие жегъла, как да строши ярема и да не работи.

Дяволът живее в душата на човека, и то на потиснатия човек. Само рицарят, само богатият е благородник по душа. Бедният няма право на този лукс. Ето защо, ако вие изпуснете гема на данъците, спукана ви е работата. Този гем крепи държавата, както и суровият закон за реда и тишината.

– Господин Буров, кой би могъл да разкаже историята на банките, на търговията, на световното корабоплаване?
– Само един гений. Но такъв няма. И няма да има. По-лесно е да пишеш “Павел и Виргиния” като Бернарден дьо Сен Пиер или “Тримата мускетари”, отколкото да пишеш история. Историята се прави – тя не се разказва.

– Сега, да ви платят много добре, да ви дадат вилата на Гешов в София, бихте ли разказали тази история?
– Не.

– Защо?
– Аз съм старец. Имам малко време да живея. За кого да пиша? За вас? Я си таковайте майката. За народа – да си такова и той майката – заряза ни, изхвърли ни, запокити ни на пуст остров като Робинзон Крузо бурята и ни остави там. Да го просвещавам аз, да си моря очите аз – никога. На мене ми прави удоволствие да говоря. И в това аз усещам наслада. Да чувам гласа си, да проверявам мислите си, да заинтригувам събеседника си, както в Народното събрание някога – да възбуждам духовете, да буня депутатите, да хвърлям мисли, идеи – да живея.

Аз живея, като говоря, защото съм оратор. А този, като Вазов, който не може да каже две на кръст, той сяда и пише. Не можеха да говорят – казах го сто пъти вече – нито Вазов, нито оня котленец Захари Стоянов, дума не можеха да кажат. Оня, котленецът, дори заеквал, заеквал и се червял и се потял, защото казвал буквата “к”, докато се накъка… Толкова не е можел да говори. Ораторското изкуство, господин Памукчиев, това е най-великото изкуство. В България оратори имаха само три партии – двама в нашата Народна партия и един при вас, при тесните…

– Сакъзов, Гиргинов, Мушанов?
– Те не бяха оратори. Бяха агитатори… Ораторът е бог, агитаторът-оратор е клисар. Той може само да дърпа въжето и да бие камбаните. Но камбаните сме ние – истинските оратори – Майстора при вас, аз и Теодор Теодоров в нашата Народна партия. Ние, ораторите от висша класа, създавахме име на своите партии. И не вашият Дядо Благоев, който гъгнеше и мънкаше и не можеше да му се разбере в парламента – какво дрънка, какво плещи, какво иска. Георги Кирков налагаше гласа си. Той бе магикът на словото ви. И той направи от вашта нищо и никаква партийка – партия. Защото ние, ораторите, създаваме чудеса. Ние сме като бога – ние творим. Ние водим.

В света на парата печели този, който умее да говори и да убеждава. В света на бизнеса трябва да имаш не само пари и здраве, нужна е логика. Желязна логика и сладко слово, блага дума.

А имаш ли пари и блага дума, ти даваш и святата търговска дума, без която е немислима търговията.

Грубите, непохватните, недодяланите хора – макар и с пари, пропадат.

Нужна е Школа, висше училище за търговски оратори и кадри на ораторското изкуство.