Днес е един паметен ден. Един ден с особена, изключителна, неповторима стойност за нас. Първи ноември е онази дата от календара, в която преспокойно можем да седнем и да обърнем поглед назад, в десетилетията, във вековете и да си дадем сметка защо сме тук. И макар и наум, да благодарим на всички онези, посветили живота си за въздигане на националния дух в годините на мъчителното иго.

Колкото до чисто историческата страна на празника: годината е 1922-ра и властта е в ръцете на правителството на Стамболийски. Един от министрите в кабинета решава да посвети деня на св. Йоан Рилски на всички онези, които с усилията, страданията и животите си са се посветили на пробуждането на юнашкия, могъщ български дух. Името на този министър е Стоян Омарчевски. Тази идея обаче е грешно да бъде определена само като негова – инициативата идва от най-уважавани имена сред родните интелектуалци по онова време –народния писател Иван Вазов, позабравения в наши дни професор Беньо Цонев, професор Любомир Милетич и др. И ето, от онзи ден насетне, след решение на Министерството на народното просвещение, България се сдобива с още един празник.

 Това обаче, както казахме, е чистата история. Днешната дата не е само обикновен параграф от миналото. Първи ноември далеч не е само празник, той е и символ. Символ на вярата, символ на спомена за миналото, което ще проправи пътя на бъдещето, символ на онова, което стои точно пред нас, но върху което ние така и не се замисляме. Често говорим за това в колко жестока и опасна действителност живеем. Днес нямало герои, които да се хвърлят с голи гърди върху вражеската стомана, нямало и духовници, които да се затворят в мрачните си килии, за да събудят заспалия народ, нямало ги и поетите, които да изписват с перото си подвизите и страданията на вече споменатите. Да, тези хора отдавна са попаднали в прегръдката на мрака, но те далеч не са ни оставили. Дори в покоя си те са именно там, където ни трябват – в спомените и песните ни, в книгите и сърцата ни.

Всеки ден ние минаваме покрай будителите, покрай каменни паметници и малките, тесни пресечки, осеяни с имена. Будителите са там и ни чакат. Те нас ли са оставили или ние тях? Те нас ли са забравили или ние тях? Първи ноември е денят, в който ние всички трябва да си спомним веднъж завинаги и да не забравяме, че тези хора се биха, творяха, загинаха, за нас, за своите деца. А пък когато си помислим, че кръстът е твърде тежък, че борбата е безсмислена, непостижима, нека се обърнем и да погледнем духа на Първи ноември, духа на онези, които отвориха очите си и раздадоха сърцата си.

 Интересни са думите на министър Омарчевски през далечната 1922-ра година. Именно тогава, когато бедността царува, България вече е преживяла две национални катастрофи и е принудена да плаща нечовешки репарации, политикът съзнава къде трябва да гледа цял един народ, когато около него има толкова много мрак:

 „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало…“

 Денят на народните будители сам по себе си е светлина, която ни кара да си спомним, да се поучим, да се борим и да продължаваме, да се преклоним и да подражаваме. Дано, дано само никога да не забравяме. Поклон пред паметта на всички светци, възрожденци, революционери, творци, борци и герои, посветили себе си на любимата майка България.