Абсурдно е.

Влаковият транспорт би трябвало да е един от най-удобните и предпочитани от пътниците. Не е тайна обаче, че в България това не е така. Услугите, които Българските държавни железници (БДЖ) предлагат, могат да те накарат да удряш главата си в прозорците на вагоните, което може би обяснява и счупените такива на някои от „новите” мотриси, пише Антон Биров за Traffic News.

Година след година нищо не се променя към по-добро, макар това да е един от най-редовно обсъжданите проблеми у нас. Няма обаче кой да излекува болния зъб на българския транспорт, а вместо това кариесът дълбае все по-дълбоко и по-дълбоко.

Единственото, което спасява железниците, е пословичната къса памет на българина. Ей ме и мен, китен пример. Всяко мое пътуване с влак из родината ми напомня защо не трябва да има следващо. Да, обаче минават няколко месеца, забравям за станалото и отново решавам да ползвам услугите на БДЖ, защото ще ми е „най-удобно”. И чак тогава ме заливат спомени и бързо ми се напомня защо не е трябвало да правя това.

Последният пример е от 21 март. Решил  съм да пътувам от Пловдив за Септември. Купувам си билет за пътнически влак Пловдив-София, който по разписание би трябвало да тръгне в 16:43 ч. Виждам, че вагоните вече са на коловоза, бързам, за да се кача, разполагам се на най-малко мръсната седалка и чакам. И чакам. И чакам… Съобщават, че влакът ще тръгне с 10 минути закъснение, но не и причината за това. Не е като влакът да идва отнякъде, че да закъснява, но, хей, проблеми винаги изникват.

Десетте минути почти минават, наближава заветният миг… и съобщават, че закъснението вече е 20 минути. Недоволствам, правя обаждане, за да съобщя за забавянето, защото с пътуването ми са ангажирани и други хора. Двайсетте минути още не са минали, когато обявяват, че закъснението вече е станало 30 минути. Т.е. вместо да тръгне в 16:43, той трябва да потегли в 17:13 ч. Не да дойде, а да потегли!

Изпсувах лекичко, сам на себе си. Човещинка е. Други пътници проявяват недоволството си доста по-остро – направо си събират багажа и слизат от влака. Потеглят към съседен перон, където в 17:20 трябва да тръгне друг влак за София. Не си направиха труда да минат през подлеза, за да стигнат до перона – вместо това си пресякоха линиите. Смели хора или може би твърде разпалени. Изглежда, не им пука особено и за това, че би трябвало да сменят билетите си и, най-вероятно, колкото и безумно да звучи, да доплатят. Защото, съгласете се, не е логично да доплащаш за това, че не ти е била предоставена услугата, която вече си заплатил.

Аз обаче оставам във влака. Е, излязох да се поразтъпча, да поема чист въздух (задушният вагон, класическата БДЖ-воня и седалките с няколко пръста мръсотия по тях сякаш сами те гонят) и да разбера защо аджеба влакът не тръгва. Не могли да „оправят машината”. Да се разбира – няма локомотив. Проблем, с който вече се бях сблъскал преди няколко месеца на централна гара в София, макар тогава да нямаше такова закъснение.

Към 17:05 във вагона, в който вече се бях върнал, дойде един от кондукторите. „Някой да не тръгне да ходи в другия влак! Ние ще тръгнем първи”, окуражи ни той. „До 5-10 минути тръгваме”, допълни. Хахааа – аз обаче вече съм умен. Знам, че на срокове от БДЖ и техни служители не трябва да вярвам. Дори тези срокове да са само ориентировъчни – пак няма да са верни. И бях прав.

Локомотив дойде. Прикачиха вагоните и последва още една абсурдна сцена – част от хората, тръгнали да чакат другия влак, поеха обратно към нашия. И отново през линиите. Сигурно са се страхували, че ако изпуснат влака от поглед, той веднага ще потегли. Абсурден страх – имаше предостатъчно време да се върнат преди машината най-накрая да поеме по своя път.

В 17:26 ч. влакът потегли за София. Не с 30, а с 43 минути закъснение.

Никога не съм подкрепял идеята железниците да бъдат приватизирани, макар да изглежда, че умишлено ги водят натам. Смятам, че държавата трябва да ги стопанисва и да го прави качествено. Да ги направи конкурентоспособни на другите видове транспорт, да привлича пътниците с добри цени и добро обслужване. Това обаче продължава да не става, а БДЖ е най-вече обект на подигравки от хора, озовали се в моята, че и  много по-лоши ситуации. И как да не кажеш в един момент „Не го приватизирайте – бракувайте го!”?

Пиша това още докато пътувам. Страх ме е, че е ако го довършвам по-късно, ще се е натрупало още някоя абсурдна БДЖ история за дописване. Истината е, че едва ли ще си взема урок. Ще забравя и този абсурд и след известно време пак ще се кача на влак, защото е „най-удобният” начин да стигна до някъде. И вместо да се наслаждавам на красотата на родината покрай линията или на книгата в ръцете ми, сигурно пак ще е налице някоя нелепа ситуация, която да ми напомни, че съм направил грешка… за пореден път.

Автор: Антон Биров