“Повечето демокрации, като се започне с нашата, упражняват истинска икономическа диктатура, те са истински икономически диктатури”.

Ключът е новият човек. Неговото име: Homo economicus. Човек, сведен до състоянието на тяло, като по този начин може да стане чист обект на размяна. Стока. “Човек, които няма ближен, а неща”. Жорж Бернанос, автор на "Скандала на истината" предусети съвременния свят с неговите крайности, опасности, варварство.

Цял легион са живите писатели, чието слово е мъртво. Обратното е по-рядко. Такъв е Бернанос. През целия си живот писателят има само една тема: човешката ситуация и човешкото призвание. Неговото “страшно призвание”: борба до смърт между величието и низостта, светлината и мрака, във всяка душа и тяло, пише Полин Сезари, “Фигаро”, цитиран от ГЛАСОВЕ.

В предговора си към “Скандала на истината” (Scandale de la vérité), сборник с есета, памфлети, статии и свидетелства на Бернанос, Ромен Деблюе пише: ”При него винаги става дума само и единствено за бунта на духа, единственият, който си струва”. Бунт, който се заражда от един глад: “Аз съм между светлия Ангел и тъмния Ангел, и ги гледам един след друг със същия неуморим глад по абсолютното”, пише Бернанос на Валери-Радо през 1926 година. Това желание задава тона. Този на радикалността. Бернанос е екстравагантен, дори опасен. Дори суетен, когато пише: “Когато ми остане само задникът, за да мисля, ще отида да седна в Академията”.

През 1948 г. единственият писател на неговото погребение е Андре Малро. Това е разбираемо. Кой е по онова време Бернанос за своите съвременници? В най-добрия случай, писател, надарен да изследва католическите души в провинцията (“Дневникът на един селски свещеник”). Политически заблуден анархо-мистик (статиите му в “Аксион франсез”, “Комба” и др.). Пророк, неспособен да се зарадва на настоящето (“Франция срещу роботите”). В най-лошия случай, трансцендентален участник в Съпротивата в последния момент (“Големият страх на конформистите” (La Grande Peur des bien-pensants). Католик, който трябва да се наблюдава (“Нашите приятели светците”). Във всички случаи: закъсняло създание в света от вчера (не беше ли женен за жена, която е пряка потомка на брата на Жана д’Арк?).

Ембриона на бъдещото време

“Съвсем не съм привърженик на старото, мразя всички видове суеверен фанатизъм, който предава Духа заради Буквата”, пише Жорж Бернанос във “Франция срещу роботите”; “Чувстваме се сразен, когато откриват в книгите ми тези отвратителни сантиментални претенции, с които преливат привързаните към доброто старо време”. Толкова за миналото. Що се отнася до настоящето, то има значение за писателя, само ако открива в него ембриона на бъдещите времена. “Глупаците си въобразяват, че прекарвам времето си в съжаление за миналото; (…) но аз мисля само за бъдещето”.

През 1945 г. Жорж Бернанос слага край на изгнанието си в Бразилия, започнало през 1938 г. заради отвращението му към мекушавостта на френската политическа класа в годината, в която са подписани Мюнхенските споразумения. Завръщайки се във Франция, той открива освобождението. Противно на съвременниците си, той не вижда триумф на цивилизацията над варварството, а победа на едно варварство над друго. През 1946 г. във “Франция пред утрешния ден” (La France devant le monde de demain) той пише: “Най-лошото нещастие на света, в часа, в който говоря, е, че никога не е било толкова трудно да се различат строителите от разрушителите, защото никога варварството не е разполагало с толкова мощни средства…”.

Трийсетина години по-късно, това частично реализирано варварство ще бъде наречено без ирония “славните тридесет години” и описано като “невидима революция”. Тя обаче не е невидима за Бернанос, който много добре съзира зараждащия се “нов свят”: бъдещия свещен съюз на икономическия растеж, масовото потребление, идолизираната машина; всичко това регулирано от зараждаща се техноструктура (Националното висше училище по администрация (ENA) е създадено през 1945 г.). Този квадриптих е в основата на новия ред: “Повечето демокрации, като се започне с нашата, упражняват истинска икономическа диктатура, те са истински икономически диктатури”. Ключът е новият човек. Неговото име: Homo economicus. Човек, сведен до състоянието на тяло, като по този начин може да стане чист обект на размяна. Стока. “Човек, които няма ближен, а неща”.

Бъдещето има нечовешкото лице на тирания

С две думи, ако има освобождение, то е само за телата. Неговата цена: бракуванете, т.е. изоставянето на душата, унищожаването на всеки “вътрешен живот”, следователно на всяка свобода. Това нечувано обезценяване на човека е истинска антропологична революция: “Има френска криза, има криза в Европа, но аз мисля, че тези кризи са само аспекти на една криза от по-общ характер. Тази криза е цивилизационна криза”. Какъв е нейният залог? Раждането на общество, което би направило “свободния човек вид чудовище, опасно за цялата общност”.

Не би могъл да бъде по-голям дисидент. За Бернанос бъдещето има нечовешко лице на глобализирана тирания: “Заплахата, която тегне над света, е заплахата на тоталитарна и универсална концентрационна организация. (…) Комунизмът утре ще изчезне, както изчезна хитлеризмът, но модерният свят все пак ще продължи еволюцията си към този режим на всеобщ дирижизъм, към които изглежда се стремят самите демокрации”. Ясно защо. Общото между комунизма, нацизма, демокрацията е прославянето на Deus ex machina* и нейното творение: човекът, който е определен да бъде само ресурс за експлоатиране по най-рационалния, следователно по възможно най-печелившия начин - със или без неговото съгласие.

Кой може да се съмнява, че бъдещето на Бернанос е нашето настояще, че светът, който предсказа, е нашият свят? Не е ли наше ежедневие хегемонистичното разширяване на либертарианския ултралиберализъм, минимално регулиран от техноструктури? Можем ли да оспорим властта на технознанието, определящо човека по свой образ: технически обект с посредствено качество, който трябва бързо да се подобрява, за да придобие минимално достойнство?

Човекът: “машина за мислене”

Този човек е пред очите ни. Неговото идване видя Бернанос: импулсивен егопоклонник, превърнал се в ресурс за експлоатиране, нещо, което има количествено измерение, данни за обработка, механизъм за производство, реалност, която трябва да се увеличава, търговска стока, предмет за консумация преди да изчете срокът й на годност. Смален, обезценен човек, чиято отстатъчна душа скоро ще бъде заменена от “машината за мислене, която чакат, изискват, която ще дойде”… Кой вече е там! Не е ли нейното име “изкуствен интелект”? Безкрайното обожание, което нашите съвременници й отдават, показва, че са приели излизането си от употреба, следователно своето подчинение. Отказвайки се от собствената си мисъл, от свободата на духа, от съществуването на душата, те могат най-сетне да се насладят на своя Прометеев срам: последната фаза на доброволното робство.

Ето защо можем много добре да чуем думите на Бернанос във “Франция срещу роботите”, че “няма да разберем нищо за модерната цивилизация, ако не приемем първо, че тя е всеобща конспирация срещу всякакъв вид вътрешен живот”.

А днес? Нещата не са се променили много. Преданите на творческото разрушаване ни обясняват с престорена благост, че новите парадигми могат да се родят само върху руините на старите. Те са прави и Бернанос не казва нещо по-различно: “Ние не сме свидетели на естествения край на една велика човешка цивилизация, а на раждането на една нечовешка цивилизация, която може да се установи само чрез огромна, универсална стерилизация на висшите ценности на живота”.

“Не съм благоразумен човек”

Изправен пред тази заплаха, за писателя има само един отговор: радикално неподчинение. “Свобода, за да правя какво?”, питаше иронично Ленин. За да се бориш, отговаря Бернанос и тази дума не е напразна: ранен по време на Първата световна война, за главата му е определена цена от генерал Франко по време на Гражданската война в Испания, след публикуването на “Големите гробища под луната” (Grands Cimetières sous la lune).

“Не съм благоразумен човек. За мен мисленето не е работа или удоволствие, това е риск. (…) В такъв случай благоразумието е само алиби за страхливците”, пише той в “Свобода, за да правя какво? Да се боря?” (La liberté, pour quoi faire? Combattre?).

“Цивилизацията се обзалага за долната част на човека. Ние се обзалагаме за другата. Да бъдеш или да не бъдеш героичен”. Но коя е тази горна част на човека, която налага радикалност на неподчинението и вдъхновява веруюто на писателя? Свободата, отговаря Бернанос. Не но коя да е: а тази, която прави човека достоен “за неговото страшно призвание на човек, неговото естествено призвание, но също и неговото свръхестествено призвание, защото този, когото (…) литургията приканва за участие в божествеността не би могъл да откаже този върховен риск”.

Човешката свобода намира своето начало и край в Бог, такъв е парадоксалният избор на Бернанос. Той не е лишен от риск: опустошителното проникване на Божията трансцендентност в иманентността на егото може да разстрои дълбоко душата на обикновения. Но почти абсолютната стойност на свободата и възхвалата на радикалното неподчинение, която предполага, е на тази цена. Независимо дали следваме или не Бернанос по този път, трябва да разберем, че за него единственото възможно верую на всички неподчинения е подчинението на Символа на вярата.

* Deus ex machina - “Бог от машината”, т.е. неочаквана намеса на висша сила, разрешаваща проблемите (бел. ред.)

Превод от френски: Галя Дачкова