Ако една идея на германския архитект Херман Зьоргел беше осъществена, днес вероятно Солун и Кавала нямаше да са морски пристанища, а Халкидики нямаше да е полуостров, пълен с български туристи по всяко време на годината, пише Обекти.

Тези земи щяха да са далеч от водата. Морето щеше да отстъпва по цялата Френска Ривиера, също и край Генуа, а каналите на Венеция не биха оцелели без специални технически съоръжения.

Същото щеше да се случва и по северния африкански бряг. С една дума – Средиземно море щеше да е започнало да пресъхва, бавно, но неумолимо, за да отвори място на суперконтинента Атлантропа, съставен от сегашните Европа и Африка.

Този план ражда през 20-те години на миналия век  Херман Зьоргел. Според изчисленията му гигантски язовирни стени трябва да преградят Гибралтарския проток и Дарданелите и да спрат притока на вода от Атлантическия океан и Черно море към Средиземно. Така и благодарение на изпаренията нивото на водата, разделяща Европа от Африка, ще спадне силно и ще бъде спечелена много нова обработваема земя – около 500 хил. кв. км.

Вецове на язовирите пък ще осигурят електричеството за целия нов гигантски континент. Един поглед по така предвидената бъдеща карта показва, че Бяло и Адриатическо море изчезват, от Сицилия до Тунис ще се ходи пеша, а от Берлин през Рим ще се стига с влак до Кейптаун – да, същия Кейптаун в Република Южна Африка.

Но защо му е на Зьоргел този гигантомански проект?

И защо много политици и бизнесмени го посрещат с овации в такава степен, че изглежда сякаш всеки момент строежът ще започне?

След Първата световна война  Германия е изтощена, икономиката й буксува, безработицата е висока, милиони хора живеят в нищета. На всичко отгоре учените вече предупреждават, че се вижда краят на изкопаемите горива, а и плодородната земя ще е недостатъчна, за да изхрани нарастващото население на света.

Воден от хуманни идеи, Зьоргел – държавен чиновник, автор на книги за архитектурната естетика и пацифист с интерес към геополитиката, с един замах решава всички тези проблеми. Като снижи нивото на Средиземно море, той осигурява обработваема земя, жизнено пространство на европейци и африканци. Водните централи произвеждат необходимото електричество и така намаляват зависимостта от фосилни горива, а със „спестената” от Средиземно море вода архитектът превръща в тучни градини пустините в Либия и Алжир. Оста Запад-Изток на Стария континент той преобразува в Север-Юг, като се надява симбиозата между капацитета на Европа и природните ресурси на Африка да превърне евро-африканската общност в могъщ икономически съперник на Америка и възникващата тогава според него Паназия. А и се осигуряват и дългосрочно милиони работни места.

Херман Зьоргел – архитектът от Мюнхен, град, от който са тръгнали и други особени идеи, представя проекта си през 1928 г. Очевидно вярата в техническото могъщество и способността му да решава социални проблеми е толкова голяма, че Атлантропа грабва умовете и сърцата на много политици, икономически силни личности, готови да инвестират в него, обикновени граждани. Според някои данни сред съмишлениците на Зьоргел е дори великият му колега Льо Корбюзие. В Италия и Франция обаче – двете най-потърпевши страни, проектът не предизвиква възторг.

Замисълът на Зьоргел задминава по мащаби дори по-късните намерения на Съветския съюз да обърне сибирските реки.

Ето основните параметри на проекта „Атлантропа”:

• Изходни данни: От 3850-те куб. км вода, които се изпаряват годишно от Средиземно море, 1280 се възстановяват от вливащи се в него реки и от дъждове, 180 – от Черно море, и останалите 2400 куб. км – от Атлантическия океан през Гибралтарския проток.
• Язовирната стена край Гибралтар е с дължина 35 км. Гигантското съоръжение ще се използва и за водноелектрическа централа. Само основите е трябвало да бъдат с ширина 2,5 км и височина 300 м. Предвиденото време за строежа е 10 години, като през тях по 200 хил. души работят на 4 смени. Няма изчисления за логистиката, нито дали например циментовото производство в света би могло да задоволи нуждите на амбициозното начинание.
• За период от около 150 години морското равнище пада в източната част с 200 м, в западната – със 100 м, като между тях е суша и на практика морето е разделено от нея на две. Общата водна повърхност на Средиземно море се намалява с една пета. Отвоюваната площ на бъдещата обработваема земя е колкото Франция.

Зьоргел е помислил и за някои от големите пристанищни градове.  За да не се промени драстично животът в Генуа например, която остава на 3,5 км от водата, е предвидено градът да се застрои и разрасне така, че пак да стигне бреговата ивица. Необятен простор за архитектурната и инженерната мисъл!

Но Венеция без канали?

Немислимо! И за този проблем е намерено решение – отново гигантски язовир, който да поддържа нивото на водата така, че жители и гости да продължат да се радват на гондолите и гондолиерите. Иначе според изчисленията градът остава на 500 км от морето.

Никой обаче не се замисля за ужасните последствия от гледна точка на природата, екологията, транспорта, културата, поминъка на милиони хора.

Хитлер, който идва на власт в Германия през 1933 г., не проявява (слава Богу) никакъв интерес към мащабните виждания на Зьоргел. Най-малкото защото няма намерение да подкрепя проекти, допринасящи за разбирателството между европейските и африканските народи – какъвто е замисълът на Атлантропа. Целта на нацистите е друга - да завладеят обширни пространства на изток за арийската раса.

След края на Втората световна война изненадващо американските военни показват интерес към мегаконтинента на мюнхенския архитект. „Студената война” вече е започнала и САЩ имат апетити към подземните богатства на Африка. Окрилен, Зьоргел подновява работата по занемарения проект. Той вече е основал и институт „Атлантропа”.

В началото на 50-те години обаче евтиният петрол става основен енергоизточник, ролята на водната сила намалява, а използването на атома за мирни цели обещава окончателно да сложи край на енергийните проблеми на човечеството. Благодарение на механизирането и на торовете пък реколтите в селското стопанство се повишават значително и необходимостта от нова обработваема земя на практика отпада.

Зьоргел продължава да се бори за проекта на живота си, но безуспешно. През 1952 г. кола го прегазва на улицата в Мюнхен, а заедно с него си отива и мечтата за огромния континент, в който Средиземно море пада жертва на архитектурната му мисъл. През 1960 г. институтът „Атлантропа” е закрит.

Днес е ясно, че осъществяването на „Атлантропа” би довело до ужасяващи последствия. Благодарение на модерни техники като климатични симулации метеоролози успяват да покажат ​катастрофалните екологични вреди, които щяха да бъдат нанесени. Ако една пета от Средиземно море беше оставена да пресъхне, изпаренията от него щяха да намалеят с 20%. Това би означавало много по-малко валежи в целия регион, обширни райони от който и без това сега страдат от суша.

Заради огромния язовир при Гибралтар, блокиращ притока на вода от Атлантика към Средиземно море, морското равнище по целия свят би се повишило с до 1 метър. За градове като Ню Йорк, Лондон, Сидни, Хамбург това би било драматично. Цели островни групи и големи части от крайбрежията на планетата просто щяха да изчезнат. Да не говорим за биоразнообразието в района на самото Средиземно море – много от видовете там също щяха да са заличени от Земята заради повишената концентрация на сол в оставащите води. Рибата щеше да измре, а с нея и рибарските селища във всички околни държави.

Гигантските язовири в земетръсни зони също носят рискове. Не е ясно до какви опасности би довела промяната в налягането във вулканичните и сеизмичните зони в Италия, Гърция, Турция.

Международната търговия, която се осъществява чрез корабоплаването в Средиземно море, би пострадала сериозно от този проект.

Нека не забравяме, че около Средиземно море се ражда европейската философска, математическа, географска и всяка друга мисъл, тук е люлката на голяма част от световното знание, търговия, религии. Тъкмо в този регион се създават и загиват големи цивилизации и империи. Атлантропа би променила това културно пространство до неузнаваемост.

Ако беше осъществена, мечтата на Зьоргел щеше да се превърне в кошмар за цялото човечество.