Най-много хора си тръгват от България заради финансови проблеми. Успехът навън зависи от успеха в родината.

Българите в чужбина не са по-различни от българите в България. Какъв живот имаш навън, зависи от това, какво си постигнал в родината. Говориш ли езика, търсена ли е професионалната ти квалификация, на каква възраст си заминал и имаш ли социална среда. Разликата е само в по-уредения живот, ако съумееш да се установиш, пише 24 часа.

Не всички обаче успяват. Това разказват българи, емигрирали в различни страни от Европа и в САЩ.

Най-общо казано, емигрантите могат да се разделят на две категории – интегрирани и щастливи и тъжни гурбетчии. Потокът от България навън не секва, но според статистиката осезаемо намалява. Успоредно с това се наблюдава и връщане на българи от чужбина обратно в страната.

Има и хора, които са в постоянно движение – изкарват по няколко години в чужбина, пробват пак в България, ако не успеят, отново заминават навън. Други пък са сезонни работници – изкарват си парите навън и се прибират за няколко месеца в родината, където все още е и основният им дом.

Какъв е обликът на българския емигрант

България е страна на емигрантите.

Почти няма семейство, което да не е изпратило свой близък в чужбина. Страната буквално се обезкърви през последните 30 години, но противно на усещането емиграцията намалява. Поне според статистиките, които обаче обхващат само трайно напусналите. Koгaтo ce гoвopи зa бългapитe в чyжбинa, чecтo ce cпoмeнaвaт paзнooбpaзни чиcлa, кoитo pядкo пoчивaт нa кoнкpeтни дaнни. Стига се дори до твърдения за около 3 милиона души в странство.

Kaквo пoкaзвa oфициaлнaтa инфopмaция?

Бългapcкaта cтaтиcтикa твърди, чe нaпycнaлитe Бългapия пpeз пocлeднитe 30 години ca oкoлo 900 000 души, кaтo oкoлo пoлoвинaтa oт тяx (461 хиляди дyши) ca зaминaли мeждy 1985 и 1992 г. в paмкитe нa т.нap. гoлямa eкcкypзия след възродителния процес.

Дaннитe oт чyжди cтaтиcтики пocoчвaт пo-виcoкa oбщa eмигpaция зa нaд 30-гoдишния пepиoд: oкoлo 1,1 милиoнa дyши. Te ca пoлyчeни oт пpeбpoявaния нa нaceлeниeтo, кoитo чecтo включвaт и въпpoc зa мecтopoждeниeтo. Дори и в тях обаче отново се вижда, че най-голямата вълна, напуснала България, е в края на 80-те години заради изселването на българските турци.

В края на 80-те средната годишна емиграция е над 66 000 души. През 90-те тя намалява на 27 000 годишно, между 2001 и 2011 г. страната напускат средно по 17 500 българи годишно.

Данните опровергават и друго общоприето мнение – че с отварянето на границите в ЕС се увеличава и екзодусът. Напротив, според НСИ за периода след последното преброяване България са напускали по 4000 души годишно. Най-много са си тръгвали, когато страната имаше визов режим и пазарът на труда бе затворен.

С влизането в ЕС, падането на визите и отварянето на работния пазар потокът е намалял. Променили са се обаче статутът на емигрантите и начинът на емиграция. Българите вече легализират престоя си в чужбина или излизат от страната, подготвени за него. Отварянето на границите всъщност дава възможност на българите не само да заминават, но и да се връщат, като немалка част от тях не се преселват завинаги, а само следват или работят навън. Други пък се връщат, примамени от по-добрите възможности за кариера, тъй като бариерите пред емигрантите в чужбина не са една и две.

Kъдe живeят бългapитe, нaпycнaли poдинaтa

Haй-мнoгo - пoлoвин милиoн бългapи, живeят в дpyги cтpaни oт EС - ocнoвнo в Иcпaния, Гъpция, Гepмaния, Beликoбpитaния и Итaлия. Знaчитeлeн бpoй имигpaнти, poдeни в Бългapия, живeят oщe в Typция - мaлкo нaд 400 xиляди, кaктo и в CАЩ, къдeтo тe ca над 250 000 души по официални данни, но по данни на сънародници са между 300 000 и 400 000. Cпopeд нaциoнaлнaтa cтaтиcтикa 21 241 души са се върнали от чужбина в България през 2016 г. От тях 46% са родени в страната, другите са потомци на българи от Русия, Украйна, Турция.

Как живее българският емигрант

На този въпрос може да се отговори със стария виц за статистиката, според която, ако половината ядат свинско, а другата половина зеле, то всички ядат свинско със зеле. Трудно е да се обобщи образът на емигранта, защото какъв е животът му навън, до голяма степен зависи от това какъв е бил в България. Най-често срещаната причина за емиграция са финансовите проблеми в родината.

“Моя приятелка замина в Дъблин, тъй като имаше много кредити тук. От нейните разкази разбирам, че повечето ни сънародници там са със средно и по-ниско образование. Основно имат финансови дългове и заплатите им дават надежда, че ще се оправят. Като теглят чертата, успяват да плащат вноските си и живеят така, както и тук, но някак мизерстват чуждоземски. Заради уредеността се чувстват малко по-спокойни”, разказва Дона, която е изпратила немалко приятели в чужбина, но е избрала да остане в България.

Друга нейна близка живее в Кардиф, тя е висококвалифицирана и владее 4 езика.

“Първата година беше направо робиня, после се вмъкна с големи усилия в международна компания, но ми е споделяла, че каквито и резултати да има, над нея винаги стои капак и не може да расте кариерно. Увеличава дохода си, но реално работи за един среден стандарт на живот и едната почивка”, казва още Дона.

Всичките ѝ познати в чужбина са впечатлени от това, че храната е по-евтина, съотнесено към заплатите. Както и по-качествена. “Приятелката ми от Дъблин може би ще се върне, защото е на 52 г. сега, а замина на 47. Другата замина на 35 години, сега е на 39 и едва ли ще се върне. Сестра ѝ също живее там, омъжена за българин - двамата са юристи, но първите две години работиха като сервитьори. Същият средна хубост живот независимо от образованието, но пък имат дете и големи надежди за него, затова ще останат”, споделя още тя.

Дона се опасява, че следващият, когото ще изпрати надалеч, е собственият ѝ син. “Той е биолог, с всичките си идеали, принципи, образование и силна социална и научна активност с всеки ден все повече се разочарова и замисля дали да не емигрира. Притеснявам се, защото може и да има успели българи в чужбина, но са единици. Но пък, ако имаш спокойствието на бита, законите и реда, може би си заслужава...”

При Емануел ситуацията е обратната. Той е останал в България, а майка му е в Германия. Младият мъж има собствен малък бизнес в София. Майка му е заминала, след като се е запознала с немец и се е омъжила за него.

“Приятелките ѝ там са българки с нейната съдба. Над 50-годишни са, омъжени за немци.

Не им се налага да мислят за основни неща като наем и ток, работят по няколко часа седмично, за да имат пари в джоба”, споделя той.

Изключение правят по-младите, които често са и с висше образование - едни държат ресторант, други работят в местната администрация. Майката на Емануел и нейните приятелки се събират всеки четвъртък да играят народни танци, групата им е голяма и известна в района. Канят ги по участия. В града, в който живее, има наплив на българи, но предимно студенти.

Българите там са заминали, защото искат по-добър живот за децата си. “Прави ми впечатление, че семействата, които са емигрирали с децата, не си дават толкова зор да общуват с немци, ако не се налага. И друго ми е направило впечатление. Няколко приятелки на майка ми са заминали с децата си. Момичетата са по-отворени, общуват с всякакви хора, докато момчетата предпочитат за гаджета българки. Някои се връщат. Съпругът на една приятелка на майка ми се пенсионира, продаде си бизнеса и се прибраха във Варна, където дават апартаменти под наем. Но повечето май ще си останат там.”

Българите в САЩ са по-особена група

Там трудно се емигрира за малко, движението напред-назад също не е голямо. В САЩ най-ясно се забелязва разделението между стари и нови емигранти, което го има и в Европа. Има противопоставяне между емигрантите, избягали по време на соцрежима, и тези, заминали след падането на Берлинската стена. Старите емигранти са с ясни политически позиции, остри антикомунисти. Новите невинаги се интересуват от политиката, някои даже гласуват за БСП, но като цяло и в САЩ, и в Европа най-малко гласове на избори получава бившата комунистическа партия.

Има българи, които остават нелегално след студентски бригади, такива, които са отишли на световното през 1994 г. и не са се върнали, има и влезли незаконно през Мексико. Мнозинството обаче са легални. Най-много българи има в Чикаго – над 120 000.

Поради отдалечеността от родината българите в САЩ са и по-добре организирани в културни и църковни общности от сънародниците си в Европа. Имат 125 организации – 17 дружества, 5 печатни медии, 10 електронни медии, 19 културни формации, 43 училища, 27 църковни общини, 3 фолклорни състави, 1 младежка организация. За американските българи може да се каже, че са постигнали емигрантската мечта – да имат по-добър живот.

Разкази на емигрантите:

Няма разлика между нас и хората в България. Ако видиш група по анцузи, задължително са българи

Великобритания Мартина, емигрантка в Лондон:

По-голямата част от българите в Англия са със средно образование. Целта на емигриралите тук често е да съберат пари за университета на детето. Като извадим групата на сериозните студенти, има една немалка общност българи, които записват да учат в Англия само заради парите, които държавата отпуска като помощ на учещите.

Годишно сумата е 11 800 паунда, които се отпускат, при условие че кандидатстващият е с доход, по-нисък от 25 000 паунда годишно. Парите се връщат само ако се изкарват над 21 000 паунда годишно след завършване на обучението. Но до този момент не се стига никога, тъй като този тип “студент” вече е събрал пари за къща на село и бодро си заминава вкъщи.

Тези, които работят, масово са чистачки и по строежите. Разбира се, има и хора с висока квалификация, но те обикновено са или от студентските си години тук, или от деца, или са дошли от компанията, в която работят. В строителния бранш имаме и много сънародници, сертифицирани на най-високо ниво във Великобритания – електричари, водопроводчици, газови инженери и т.н. Жените чистят, гледат деца срещу заплащане, а онези, които са напреднали с езика, си намират работа на касата на магазин от голяма верига или като обслужващ персонал в заведения. Ако видиш група хора по анцузи навън, те задължително са българи. Има даже и женски вариант на този феномен – клин-емигрантка. Този тип емигранти не желаят да се интегрират по никакъв начин в обществото, в което живеят. И след 5-6 години, прекарани в Англия, речниковият им запас от английски думи не надхвърля 100. Общуват само със сънародници, ходят изключително и само на български събития, живеят в къщи само с българи и пазаруват от български и турски магазини храната си за вкъщи.

Има обаче и други българи, които поддържат българска културна общност. Особено в английската провинция. Там организират събития за всеки празник и се занимават с благотворителност, насочена към България. В Лондон поддържането на общност е по-трудно заради големината на града. В столицата българите се виждат на концерти на наши групи, на театрални представления (които не са никак чести), на организирани партита на корабчета, в българските училища на децата си и по фризьорските салони с български персонал. Има малки групи хора, събиращи се и по политическа принадлежност или по повод изразяване на позиция за нещо, случващо се в родината им.

От миналата година много българи избраха да се приберат вкъщи. Не съм сигурна, че причината е страхът от това какво ще се случи след Брекзит, по-скоро това е поводът. Дори установили се в Англия от десетина години хора заминават за България с цялата си покъщнина и без планове за път назад. Прибиращите се към България са от по-образованата част българи, решили да опитат да създадат собствен бизнес в родината си или намерили си високоплатена работа там.

Към Англия продължават да идват нови емигранти. Най-често това са хора, решили да изкарат малко пари, преди Брекзит да въведе нови правила за установяване на Острова. Често новодошлите са нискообразовани и първата им работа е да се посъветват за процедурата по получаване на помощи за нисък доход и за помощ при наемане на жилище в Англия. Също така разпространено е идването на българи, които търсят каквато и да е работа на трудов договор, за да могат по-лесно да вземат телефони на лизинг и заем от няколко хиляди паунда и да избягат обратно в България, без да платят задълженията си.

Брюксел, Ана:

Работя в европейските институции и в моя пряк кръг познати българите са предимно с висше образование, колеги са из институциите на ЕС, има и някои в НПО сектора, съвсем малко в частния бизнес. Има я и другата група емигранти, дошли тук, за да работят каквото и да е по най-различни причини. С тях се сблъсквам най-вече в българския магазин. Масово ходят с анцузи. В Брюксел българите се събират редовно, макар да има най-различни общности и съответно поводи. Срещам се със сънародници на по една бира, имаме нещо като редовни срещи. Има доста културни събития, приходящи театрални постановки, музикални изпълнители. В Белгия няма културен институт и всичко се организира на доброволни начала. Текучеството на идващи и заминаващи българи е доста голямо най-вече заради мандатите в евроинституциите.

Макар че по-голямата част от познатите ми след изтичане на мандата се прибират в България само за кратко и пак идват. Мечтата на средния български емигрант в Брюксел е да стане функционер в ЕС, а който вече е станал - да си купи къща. Мога да кажа, че и доста от българите използват парите си да попътуват.

Българите идват тук по най-различни причини, предимно заради парите или работата, но има и такива, които идват заради партньора си. На тях май им е най-трудно, трябва да учат езика, квалификацията от България невинаги е търсена... Има и немалко, които успяват тук и са щастливи.

Швейцария, Румяна:

Като цяло от случайни срещи отпреди много години впечатлението ми е, че в Швейцария българите се делят на легални, женени/омъжени за местен гражданин и нелегални. Според статута се обсъжда най-важното - разрешителното за престой. Легалните, дошли по работа тук, са хора с добри професии и образование, иначе нямаше да имат разрешение за работа.

Не обичам българските общности в чужбина и бягам като дявол от тамян. Доколкото знам, има такива в Швейцария - например в Цюрих се събират на народни танци. Иначе не мисля, че има кой знае какви разлики с другите български общности по света. Емигрантът е вселенско понятие и си прилича из всички краища на света. Или са хора интегрирани и щастливи, или са тъжните гурбетчии, жадуващи за родината.

Германия, Деси:

Контактите ми в Германия са с хора висшисти, с хубава работа, печелят добре, не са на социални помощи. Когато дойдох, се запознах с жени, които срещу пари взеха визи, имаха фиктивни бракове само и само да останат. Не знам сега какво е станало с тях. После в университета познавах само студенти. Те завършиха и работят, справят се с живота, имат хубави заплати. Разбира се, виждала съм и други българи, които не се оправят добре, на социални помощи са или и те не знаят защо са тук. В Берлин се шматкат всякакви. Като в България. Огромната общност българи едва ли е сто процента интегрирана. А и как, като имаме хора от различни социални слоеве с различен ценз и бекграунд, цели, ценности, възможности. Хората от моята среда говорят езика, говорят и други езици, вписват се в живота тук, правят проблеми само ако се налага да правят проблеми - примерно, ако някоя служба не им зачита правата. Иначе, разбира се, че има и такива, които правят проблеми на полицията, що да няма, да не сме по-смотани от поляци или руснаци, я. Чувала съм, че проститутките на Курфюрстенщрасе са българки повечето, правели услуги за по 5 евро, малограмотни, от разни нашенски коптори... Има чистачи, които са също предимно българи, има и шофьори на “Хермес”. Едно време, като бях студентка, масово българите работеха в ресторанта на “Хаят” например, както монголците завеждаха сменянето на кърпи в “Адлон”. Не знам вече как стоят нещата. Знам само, че всеки си намира средата и тя е такава, каквато му е и в България. И ние сме същите. Просто живеем другаде.

Има културна общност на българи в Берлин, например в културния институт има редовно добра програма. Но много от познатите ми не ходят там, защото вече са се интегрирали тук и не се интересуват толкова от България (освен от родата и приятелите).

Едно време, като бяхме нови тук, ходехме и в посолството, и в културния център. Явно новите не знаят къде са още и търсят познатото. После всеки си хваща пътя. Мечтите на хората, които тук познавам, са същите като на хората, които познавам в България - да живеят добре, да са здрави и реализирани. Няма разлика.