Защо обедня българският Север? Заради кризата и политическата нестабилност – твърдят изследователите от Института за пазарна икономика (ИПИ), чиято разработка се цитира в обширен материал на в. „Преса“ (25.03.2015 г.). И поясняват, че тенденцията на „бързо възстановяващ се Юг и стагниращ Север продължава да бъде в сила“. В резултат на многогодишния регрес твърдо сме окупирали първото място в европейските класации по регионална изостаналост. Рекордьорът е Северозападна България.

Ако така продължаваме до края на десетилетието, България ще се нареди сред държавите от Третия свят, в които пропастта между богатите и бедните региони е станала неизличима. Само че у нас социално-икономическият контраст е обратен на обичайното географско деление: забогатява Югът – обеднява Северът!

Чия е отговорността: на населението от западащия регион или на управляващите? Едва ли е сериозно да обвиняваме северняците в липса на предприемчивост и в мързел. Пък и днес в Европа е модерно да се говори за вкоренената леност на южните обитатели на континента и за генетично заложената работливост на северните народи – мантра, твърде удобна за стратегическите центрове в Брюксел и Берлин. Внимателният прочит на хронологията на събитията и на сравнителната статистика, набавена в три поредни изследвания на ИПИ, ми дава основание да твърдя, че

отговорността за издълбаната пропаст

между Северна и Южна България е на политиците! Защо мисля така? Политическата несигурност се отнася за цялата държава, тя не е болест на регионите. Щом за две години се сменят пет правителства и всяко прехвърля вината за неудачите на предшествениците, това демотивира гражданите от всички общини (може би с изключение на столичния „елит“). Що се отнася до кризата, тя не е природно бедствие, нито Божие наказание за сторени грехове. Рецесията и безработицата удрят най-силно там, където имунната система на икономиката е най-слаба, а властимащите – най-некомпетентни. Българската икономика беше разрушена целенасочено и систематично от бездарни и късогледи политици; най-напред в северните провинции на България (донякъде с изключение на Варна).

Започвам с деиндустриализацията. За 25 години всички правителства следваха една и съща линия на ликвидиране на крупни промишлени предприятия, обявени за „архаичен и нерентабилен остатък от времето на соца“. В небитието заминаха гигантите „Видахим“ (Видин), „Химко“ (Враца), „Бета“ (Червен бряг), „Плама“ (Плевен), „Подем“ (Габрово), „Балкан“ (Ловеч), „Хан Аспарух“ (Търговище), КТМ (Русе) и още десетки други. Днес в някои от бившите заводи кретат производства на ишлеме, стърчат голи бетонни скелета, а цеховете пустеят след нашествието на лешоядите (пардон – скрападжиите).

Разрушителният нагон не свършва дотук. Десетки нови стратегически инвестиционнипроекти бяха погубени или отложени за неясно бъдеще. Най-фрапиращите примери са АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“; към тях следва да добавим чакащите от години своя ред магистрали „Хемус“ и „Черно море“ (стартираща от Русе). Сътвориха и парадокс: мост на Дунав край Видин без модерна пътна инфраструктура към вътрешността на страната. Което е равносилно да построиш такова съоръжение в центъра на пустинята – просто така, за красота!

Междувременно десетки кандидат-инвеститори бяха спрени или прогонени

заради местни политически боричкания или засегнати бизнес интереси – във Видин, Монтана, Ловеч, Търговище, Русе, Велико Търново и т.н.

Следващият генератор на регионалния регрес е деколективизацията на селското стопанство. Пояснявам – не съм бил никога против връщането на земята на реалните собственици. Но това можеше да стане по чешкия или по германския модел – със запазване на производствения и експертния капацитет на земеделските предприятия и преобразуването им на пазарна основа. Можеше, но не стана! Преди 24 години тъмносините управници прокараха възможно най-разрушителния закон за реституцията, сформираха ликвидационни съвети и с революционна ярост забиха ножа в гърба на идеологическия си противник: колективното земеделие, което раждало комунизъм! Д-р Желев си отиде от този свят, авторът на закона г-н Лучников – също. Но другите активни участници в „съзидателното разрушаване“ на аграрния сектор са живи и е редно да ги попитаме дали си дават сметка за крайния ефект от тяхната политическа акция, извършена в болшевишки стил. Ефектът, драги седесари, е, че погребахте поминъка на стотици хиляди домакинства за десетилетия напред.

Днес Северна България е латифундистка провинция, в която стратегическият ресурс – земята, принадлежи на два огромни октопода. Кооперациите загинаха, но най-страшното е, че форсираната деколективизация се извърши чрез мутризация.

Дойде ред на депопулацията. С този термин демографите обозначават обезлюдяването на регионите. И тук Северна България бие всички рекорди – по висока смъртност и ниска раждаемост, застаряване на населението и емиграция. Кой обаче мре доброволно или бяга от родното гнездо заради приключения! Възможно ли беше северните българи да издържат на ударите, на които бяха подложени: унищожаване на регионалните индустрии, отнемане на земята, занемаряване на инфраструктурата, природни бедствия, системно битово насилие над възрастни и самотни хора, закриване на училища и т.н? Подобен

граждански героизъм

не съм срещал по света. Затова твърдя, че отговорността за пропадането на Българския север е отначало докрай на политиците. Ето няколко факта:

В Северна България са родени една трета от премиерите на прехода; един председател-президент; цяла дузина лидери на парламентарно представени политически партии и председатели на НС; десетки министри и т.н. Някой от тези овластени господа и дами да е оставил следа с инициатива или проект, които да са произвели траен ефект върху икономиката, образованието, заетостта, инфраструктурата на бедстващия регион! Аз не си спомням такъв случай! Докато от Южна примерите са доста, което осигури трайно предимство на няколко региона в конкуренцията със Севера: Бургас, Пловдив, Благоевград.

В интерес на истината управленски принос в битката за привличане на инвестиции срещаме и на север от Стара планина, но той е на кадърни кметове и местни патриоти от бизнеса. Смятам, че на този факт, въпреки импотентното лобиране на национално равнище, се дължи отбелязаното от ИПИ инвестиционно оживление в няколко икономически анклава на Севера – Габрово, Разград, Търговище, Ловеч и др. Но сравнението с инвестиционния приток на юг и нашествието на придошлите извън България собственици на малки и средни предприятия (главно подизпълнители) е категорично в полза на южните региони.

Политиците стратези (ако изобщо има такива) подцениха деструктивната роля на трансграничните фактори. В Южна България и сега, по време на кризата, продължава тенденцията за пренасочване на капитали от Гърция и Турция, Италия и Близкия изток към атрактивните райони – като местоположение и работна сила. В Северна България съседите на запад водиха войни, а териториите отвъд Дунав доскоро се мереха с нас по икономическа немощ. При това положение не забавянето, а ускоряването на регионалното преструктуриране на севернобългарската икономика можеше да спре разрухата. Можеше, но не се получи. Дотук!

Има ли шанс и близка перспектива за демоикономическото и

социалното възраждане

на Българския север? Да, при три условия:

Първо, ако заимстваме опита на други европейски страни, които се пребориха с регионалната изостаналост и териториалните контрасти – Белгия (миннодобивните и металургичните региони във Фламандия и Валония); Германия (източните провинции); Испания (Страната на баските и Андалусия) и т.н. Не е необходимо да ни изпращат емисари – експертите по регионалистика и програмиране у нас от БАН и университетите имат разработки, на които правителството и местните власти могат да разчитат. Не са необходими много допълнителни вложения. Достатъчно е управляващите да търсят и да се доверяват на националната академична наука.

Второ, като българското правителство заложи на трансграничните инфраструктурни проекти с Румъния и Сърбия и ги представи съвместно за включване в стратегическата инвестиционна инициатива на ЕС, известна като „План Юнкер“. Не 3, а 38 милиарда евро ни трябват на първо време. Вече има интерес за подкрепа и участие от страна на Германия и Австрия за изграждане на серия от мостове по река Дунав по модела на западноевропейските държави, ползващи за транспортни връзки поречието на Горен Дунав. Мостовата транспортна инициатива ще има смисъл, ако към нея се прибави стратегия за високотехнологична индустриализация на прилежащите към Дунав български, румънски и сръбски райони.

Трето, като се подходи към възраждането на Българския север по противоположна схема на неговото разрушаване. То (разрушаването) беше извършено с паралелни удари върху земеделието, промишлеността, образованието, инфраструктурата. Съзиданието следва да е подчинено на икономическата целесъобразност и социално-демографската рационалност. За изпълнението на първия критерий тежката дума трябва да си кажат учените. За приложението на втория критерий меродавно е мнението на гражданите от Севера.

Имам предвид не само оцелелите, но и тези, които ще се завърнат или ще се преселят. Има такива примери в историята.

Автор: Кръстьо Петков