Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.

Всичко е зле, по принцип. Ей там и някакъв изпреварва като идиот...въобще – ужас, ужас!

Това ми идва на ум, докато си пътувам с таксито към къщи, прибирам се. Защото съм ходил да взема малко пари от една млада дама, която неотдавна ме беше вербувала като преподавател по творческо писане в курсовете, организирани от нея. Някакви човешки, такива, работи, пише Калин Терзийски за OFF News.

И след това си плясвам шамар и си казвам: Tantum doluerunt, quantum doloribus se inseruerunt! Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат!

Августин Блажени, от книгата му За Божия Град. Ако реша – цял живот ще бъда вкиснат и окаян песимист; но ако реша – мога и да бъда точно обратното. Мога на всеки пет метра да казвам вечното българско „ужас, ужас”, но мога и да си плясвам по един ободряващ шамар при всеки случай, когато ми мине през ума да го кажа – и вместо „ужас, ужас” да казвам „прекрасно, прекрасно”.

А шофьорът ме поглежда насмешливо – той е от хората, лишени от метакогнитивни способности – тоест – като си мисли или си чувства нещо си – той мисли и чувства, но не може и да си представи, че мислите и чувствата му зависят от самия него; и той не може да си представи, че може да ги направлява, и че може да ги избира.

Той си мисли и си чувства и си въобразява, че така е естествено.

Щом мисли и чувства нещо – то Е.

И затова му е и трудно да си представи, че като в главата му се поражда вечното българско „ужас, ужас”, той може със съзнателно и волево усилие да го превърне в „прекрасно, прекрасно”. Защото всичко е въпрос на човешка оценка. А човешката оценка е въпрос на координатна система, а поставянето на нулевата точка на координатната система е въпрос на човешко решение. Избор.

Или казано простичко – пандемията може да изглежда „ужас, ужас”, но ако сравним нейните под два милиона жертви – предимно старци – с осемте милиона деца, умрели от глад и бедност за същото време – ще си променим, може би, оценката...

Деца...И то – в тази световна система, която толкова много се грижи „за здравето и живота на хората”.

Страдат толкова, колкото се отдадат на страданието...

Някой, естествено, с право ще каже – едното лошо не оправдава другото лошо. Лошите неща не бива да се сравняват...

Но – все пак всичко в този живот е сравнение.

И ако по време на Черната смърт от 1347 година е загинало 40% от земното население, то сега, по време на пандемията, населението на земята, за една година...за една пандемична година...се е увеличило с 86 милиона човека.

Може би земята е болна от хора? Хората – като вид проказа?

Да, толкова страдат, колкото на страданието се отдадат. Така си повтарям, защото въпреки всичко аз съм едно твърде весело и жизнено предсенилно гяволе от работническите квартали на София и колкото и да се отдавам на моментни черно-жлъчни умувания - толкова и веднага мога да избухна във весел и див смях. Какво?! Вечно ли смятате да живеете, лайна?! Така е ревнал на войниците си Вилхелм Пруски и те се хвърлили срещу ураганния огън на мускетите...

Това, апропо, са най-великите и свежи, обнадеждаващи думи, които мога да си представя: Какво, вечно ли искате да живеете, лайна?!

(Другите подобни са на моя приятел Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче сега – наздраве!)

Тези думи, изревани, изграчени, изпищени с весел и див смях – на всички и най-вече на себе си – са великият възглас на свободата! Страхливият вечно трепери за животеца си. Смелият е свободен, защото си казва: Какво, вечно ли смяташ да живееш, лайно такова?!

И смелият се хвърля напред. И свободата, и великите дела са му в кърпа вързани.

А сега е модерно да се стимулира страха, да се издига в култ малодушната боязливост, да се нарича страхът „отговорност” и така нататък. Все едно всички забравихме, че страхът е козът на всички диктатори. Все едно забравихме, че страхът е най-сигурният залог за Несвобода...

Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.

Поглеждам шофьора. Той може да е и някой доцент по философия. И аз просто да го подценявам съвсем в стил Дънинг-Крюгер (глупавите смятат себе си за по-умни от всички), а той всъщност да ме е преценил много добре...и даже да е наясно какви мътилки се въртят в моята глава...Казвам си: В странни времена живеем.

А е хубаво да си даваме сметка, че абсолютно всички хора са си мислели, че именно техните времена са най-странни. И обикновено – мислели са си и че са най-тежки.

Но да си мислиш, че твоите времена са най-тежки (казвам си) е чисто и просто продукт на слаба информираност. На малко четене и на оскъдни знания. Ако примерно в наше време смяташ, че е много тежко и лошо – просто ти явно не знаеш, че през 1846-та, да речем (съвсем бегъл и малък пример) населението на просперираща Ирландия е намаляло от 8 милиона на 4 милиона – заради печално прочутия Картофен глад. Четири милиона умрели от глад или избягали...А такива неща са се случвали и се случват в Света...абсолютно непрекъснато.

Всички времена са най-тежките. Просто защото този, който ги преживява живее именно в тях и само в тях.

Аз се усмихвам на шофьора, казвам му „А сега карайте надясно” и се заглеждам през предното стъкло. Ама къде да кара? Пред нас е спрял огромен камион на Чистотата. И вдигат ли вдигат контейнери. И ги изпразват ли изпразват в търбуха на камиона. А сме на локалното на Цариградско шосе и няма мърдане. Къде да кара човекът?

И аз си казвам: Сега чувствам гняв. Сега ще се развикам. Броячът си върти, аз закъснявам...нормално е да се развикам и да се гневя. И си казвам веднага: Та няма ли да се превърна така – викайки и отдавайки се безропотно на импулсите си – в някое от тия човеконищожества, които така презирам? Които си мислят, че като нещо им щукне в главите (или някъде там над врата) – и то е абсолютната правда и истина и непроменима същност на Нещата. Не е ли редно да покажа на себе си, че Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат? Не е ли редно да покажа, че владея мислите, чувствата и бесовете си? И то ги владея не като наплашен благовъзпитаник, а като осъзнат човек! И овладявам гнева си. И успокоявам мислите си. И просто проточвам врат от задната седалка и гледам как работниците от Чистотата ловко качват кофите на специалната закачалка на камиона, как кофите се обръщат и как боклукът потъва някак безнадеждно в корема на кита. Йона в корема на кита.

Всички тия остатъци от човешки веселби и драми – във вид на стъклени, хартиени и пластмасови опаковки – отиващи към преизподнята на бунището. Забравата. Там, където нищо няма значение. Между другото – Геена, огнената Геена, е чисто и просто тлеещото, заради нахвърляната сяра за дезинфекция, бунище на Йерусалим.

И аз все пак не викам, не се карам, чакам си, а ми е и приятно, защото си мисля, че шофьорът е учуден от моето смирение. Къде ще видиш такъв смирен чичко, който с източен врат седи, зяпа и чака господата от Чистотата да си вдигнат кофите?

Но все пак и се ядосвам. Да, вбесен съм. Абе...

Абе, господа, (ще ми се да ревна като нумидийски лев), като вдигате тия кофи, не виждате ли, че падат цели чували,...е, хайде не цели чували, ама доста големи количества боклук, ей, гледай...този грамаден найлонов плик, ето, и като някакви конфети се веят из ветреца разни дребни боклучета, и падат ли падат, и образуват цели малки купчинки там, където е извършен актът на изпразване на кофата в търбуха на чудовището? А, не виждате ли...безобразие! Като чистите...поне недейте да цапате!

И в миг си давам сметка, че не съм на тяхното място – все пак те вдигат тия половинтонни контейнери, не, не ги вдигат, но ги мъкнат, при това – доста ловко...И едва ли им е до главите, след като на всеки пет минути вдигат половин тон боклук, да се занимават и с няколко паднали по земята цигарени кутийки...

Но.

Но в един миг един от работниците, тия мургави атлети на самата Чистота (о, да, изпитах истинска симпатия!) грабна отнякъде метличка...о, да, метличка, още и лопатка...и какво, какво, дами и господа?!

Взе, че измете – страшно ловко, докато кофата още не беше заела старото си място – измете с три замаха нападалите дребни боклучета. И след това – на следващата кофа – измете пак!

И – хайде, давай! – работниците махват с ръка, камионът потегля и ние потегляме и аз вече се прибирам наистина бързо към дома...

И съм обнадежден. Да. Обнадежден.

Обнадеждаващата метличка.

Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат. Нали така?