Как БГ журналисти „обезвредиха“ 5-литров кег, забравен от датски „Сини каски“ в загребски хотел.

През юни 1996 г. група журналисти придружихме тогавашния военен министър Димитър Павлов в Хърватска, пише Любомир Денов в armymedia.bg. В бившата югорепублика бяха твърде пресни спомените за сръбските бомбардировка над Дубровник, Осиек и Вуковар. По стените на младото министерство на отбраната в центъра на Загреб още личаха следите от куршуми, а по някои от централните улици хората постоянно се спираха и отдаваха почит на скромни паметници на загинали хърватски бойци. Юговойната на хърватска територия бе приключила само преди година.

Делегацията на МО бе настанена в луксозния „Шератон“, а неколцина колеги бихме доста път до старичък, но приличен хотел в индустриалната част на Загреб с поносими за нашите командировъчни цени. Домакините бяха споделили, че доста време там са били настанени датски войници от миротворчески контингент „Сини каски“ на ООН. С журналиста от военната редакция на БНР майор Максим Минчев – с когото бяхме не само дългогодишни приятели, но и комшии в двата блока на горнобанската танкова бригада, се случихме в две съседни стаи.

Още не си бях свалил обувките, когато Максим нахлу със ​странния въпрос имам ли минибар

"Какъв минибар, това да не ти е „Шератон“ , реагирах аз. Защото аз имам, репликира бъдещият генерален директор на БТА. Минибарът на Максим изобщо не бе мини. В дъното на малкото балконче на стаята му се кипреше 5-литров кег с австрийска бира „Ципфер“ („Zipfer“). И днес тази висококачествена бира рядко се намира в България, а какво да говорим за ситуацията от преди 25 години.

Тогава се задоволявахме с няколко вида бира в бутилки, а наливна да намериш си бе истински късмет. Примерно за немска бира „Бекс“ чух за първи път чак през есента на 1999 г., когато като репортер на „24 часа“ трябваше да разузная менюто на американския президент Бил Клинтън в столичния ресторант „Севастопол“.

Но да се върнем в Загреб. С Максим си блъскахме главите между желанието да опитаме хубава вносна и то безплатна бира и въпросителните – все свързани с близкото ехо на юговойната.

Най-вероятно кегът бе забравен от групата датски войници, заминали си същата сутрин. Предположихме, че в последната вечер след няколкомесечни патрули и контролни постове момчетата са пийнали доста и с мътни глави на тръгване са забравили да погледнат на балкончето. Какво пък, да я оставим на хърватите ли? Ние сме я намерили…

В следващия миг обаче двамата с Максим се спогледахме:

Ами ако това е някаква провокация?

Ами ако кегът всъщност е някакво взривно устройство, свързано с канелката? На някой може да му се стори смешно или недостоверно, но е факт. Имаме и свидетели. Оттегляйки се от запад на изток сърбите бяха оставили доста „сюрпризи“. Година по-късно видяхме с очите си взривени къщи в анклавите, пътувайки от Сараево към лагера на нашия контингент в близката планина. Без правило дали анклавите са сръбски, босненски или хърватски.

Жълтите ленти, с които бяха опасани къщите, предупреждаваха за опасност: някъде там, зад прозорците дебне смъртта! Класическата рецепта на бягащите включваше граната с изваден шплент в стъклен буркан, който се закрепва за дръжката на входната врата. В момента, в който някой реши да влезе, бурканът пада, чупи се и гранатата избухва.

В горещия юнски ден имахме достатъчно работа, а и вечерта нашите футболни национали играеха решаващ мач с Франция в последното засега европейско първенство с българско участие. За тези, които са забравили, паднахме с 1:3 с ефектен автогол с глава на Любослав Пенев. Ето защо решихме да оставим бирата за утре. Вечерта споделихме с останалите колеги, но те изобщо не ни повярваха. През трите дни на командировката пробвахме доста добра хърватска наливна бира, но мисълта за 5-литровия кег не ни излизаше от ума.

Точка първа в програмата на министъра бе поднасяне на венци пред хърватския аналог на нашия Паметник на незнайния воин. Той обаче вместо в центъра се оказа в в покрайнините на Загреб. За да стигнем до там трябваше да минем през няколко квартала от времето на Австро-Унгарската империя.

Всъщност голяма част от хърватската столица и особено центърът са истинско копие на Виена. И като напук на горещината опашката на министерския кортеж спря именно пред малка спретната бирария, под чиято дебела сянка неколцина чичовци с наслада топеха мустаците си в големи халби изстудена бира. Дали е била австрийска, така и не разбрахме, защото репортерският дълг ни подбутна напред – към крепостна стена, пред която министър Павлов трябваше да поднесе венец.

После разбрахме, че всъщност стената е част от прочутия Медведград – средновековен замък в южната част на Загреб, граден в далечния 13-и век. По онова време крепостта е трябвало да пази западната граница на Унгарско-хърватската държава. Заради османското нашествие хърватите влизат в състава на Австро-Унгария. Вместо едно робство, избрали друго, се пошегува един от местните придружаващи. Това е то да случиш на поробители, отвърна му наш колега.

Паметниците обаче ни бяха най-малкият проблем. Какво да правим с петте литра австрийска бира?

Накрая измислихме следния вариант: Няма да пипаме кега, но ще го проверим с помощта на скенера на летището, през който минавахме задължително преди да се качим на министерския самолет на път за София. Това бе може би един от последните полети на старичкия Ту-134 от Джурово време.

Прикачена към българската делегация репортерската група мина през загребския малък ВИП, предназначен за по-скромни персони. И когато ни дойде редът заедно с личния багаж сложихме на лентата и въпросния кег. Хърватските митничари бая се зачудиха като гледаха как не си търсим багажа, а сме се вторачили в 5-литровата бъчонка. Един колега по-късно сподели, че умишлено е вървял последен в групата, че ако нещо гръмне, да може да се опази.

Максим пък не се сдържа и директно попита двамата хърватски граничари как е бирата, в смисъл има ли нещо нередно, което би се видяло на екраните на рентгена. Хърватинът не усети тайния замисъл и вдигна палец: „Добро пиво, добро!“ Чак тогава си отдъхнахме.

В самолета колективно решихме да отворим кега веднага, преди да сме излетели. Не защото бяхме много жадни, а ако нещо гръмне – нека да е докато сме на земята, а не във въздуха. Така пораженията щяха да са по-малко. С отварянето на кега се зае пратеникът на вестник „Дума“ Васил Попов, бивш парашутист- десантчик.

Когато напълни първата чаша, Васил ни погледна победоносно: Нали ви казах, всичко ще е наред. Почерпихме и министъра, и шефа на пресцентъра Цвятко Дончев. Бирата леко се бе стоплила, но кой ти гледа. До София кегът бе изпразнен.