За първи път в политическата история след 1989 г. редовните парламентарните избори от 4 април 2021 г. не успяха да излъчат правителство

Коментар на проф. Антоний Тодоров в неговата страница

Причините за това бяха многократно коментирани и сред тях, изглежда, една от най-съществените беше, че „партиите на протеста“ (ИТН, ДБ и ИСМВ) не общуваха достатъчно помежду си. Но тогава на отминалите иначе редовни, но по същество извънредни избори, основният залог беше: ще продължи ли управлението на ГЕРБ или ще бъде прекъсната политическата хегемония на тази партия.

Този въпрос крие друг, по-дълбок: ще може ли да бъде прекратена една дълга практика на фактическо използване на публичната власт за частни цели. Последното включваше прекратяване на: назначаването на „калинки“; прякото влияние върху прокуратурата и използването й като „бухалка“ срещу неудобните и „щит“ за приближените; захранването на избрани бизнеси с държавни поръчки; безконтролното изразходване на бюджетните излишъци; използването на регулаторните органи предимно за натиск върху неудобни бизнеси; различните подаръци за приближените до властта (дали разрешително за строеж на плажа или на един софийски хълм, дали поръчка чрез подизпълнителски договор, дали евтина концесия – неизброими са създадените законодателни вратички, използвани за политическо влияние върху икономическите актьори.

Дори не споменавам всякакви форми на незаконна и законна политическа корупция: свръхостойностяване на държавните поръчки, рекетиране на печеливши бизнеси с „такса спокойствие“ и какво ли не още, което дори информираните наблюдатели не биха могли да предположат.

На всичко това значителна част от гражданите, и особено активните граждани, искаха да се сложи край. Изборите от 4 април 2021 г. поставиха само началото, защото стана ясно, че България може да бъде управлявана успешно и без ГЕРБ, както и че ГЕРБ вече няма близка перспектива да участва в управлението, още по-малко да го упражнява. Изолацията на партията на Бойко Борисов в „краткия парламент“ беше показателна – никоя от парламентарните партии не искаше дори да я подозират, че може да подкрепи каквото и да било предложение на ГЕРБ, да не говорим за правителствена подкрепа или коалиция. Вероятно и в ГЕРБ вече го разбраха и предпочитат в момента да заемат „кръгова отбрана“ на практика срещу всички. Първата стъпка за една очаквана и по-дълбока промяна е направена – ГЕРБ в краткосрочен план е най-вероятно да бъде в опозиция.

Това, обаче, съвсем не е достатъчно. Разкритията на служебното правителство за поредица от злоупотреби и лошо управление всъщност не учудиха обществото – подозренията за това вече се бяха натрупали, но детайлите се оказаха впечатляващи. Това, несъмнено, спомага за прочистването на политиката в България от неприемливи практики и е добро начало по пътя към възвръщането на едно прозрачно и в интерес на гражданите управление. Но това е само началото, защото едно служебно правителство е с ограничени ресурси (няма парламент и съответно законодателна и бюджетна подкрепа) и е с ограничено време (обичайно не повече от три месеца, което е крайно недостатъчно за по-всеобхватни реформи).

Залогът на изборите на 11 юли 2021 г. е, дали ще има редовно правителство, което да продължи започнатото и да задълбочи промяната, за да я направи необратима. Рисковете пред това са очевидни.

1. Евентуално ниско участие на изборите през лятото и в деня на финала на Европейското първенство по футбол може да изиграе лоша шега на новите партии (като ИТН и ИСМВ), които нямат трайни структури в страната. Това може да изведе отново начело по брой на гласовете (това показват редица сондажи) ГЕРБ и да насърчи претенцията на тази партия, че отново е избрана да управлява. Следователно се изисква максимална електорална мобилизация.
2. Конкуренцията между „партиите на протеста“ на изборите може да затрудни постигането на съгласие между тях. Всъщност, такова съгласие изглежда имплицитно постигнато, но всъщност никога не е обявено достатъчно ясно публично. Следователно се изискват преговори между тези партии, още отсега.
3. При очаквана невъзможност трите „партии на протеста“ да постигнат заедно парламентарно мнозинство, ще трябва да получат подкрепата на друга парламентарна партия. Възможностите не са много – или БСП, или ДПС. Най-вероятна, а и най-приемлива би била подкрепа от страна на БСП, но такава подкрепа не е автоматична (макар БСП да няма много голямо поле за маневриране, ако отново остане трета по брой на получените гласове). Следователно се изисква известно договаряне, още отсега.

Въпросът само седмица преди изборния ден е: какво може да мобилизира допълнително потенциалните избиратели на партиите, които искат да променят нещата след десетгодишната политическа хегемония на ГЕРБ? Единствено и само увереността, че този път ще бъде съставено редовно правителство с хоризонт по-голям от този на едно служебно правителство. Правителство, което не само да прекрати и да не допуска лошите управленски практики и корупцията, но което да промени по-дълбоко начина на управление, начина на работа на публичната власт, като я постави в услуга на гражданите и извън натиска на различни частни интереси.

Как да се вдъхне такава увереност? Вероятно ще е достатъчно общо или едновременно заявление от лидерите на „партиите на протеста“, че този път със сигурност ще работят съгласувано за формирането на редовно правителство с тяхна подкрепа и участие. Както и че ще направят максимално възможното усилие да постигнат мнозинство в подкрепа на такова правителство в парламента.

Иначе, ако продължават да отлагат такова заявление „за след изборите“, сякаш очакват някакво чудо, това само ще разубеждава мнозина граждани да гласуват изобщо. Защото политическият смисъл на изборите не е само да имаш (или не) представител в парламента, но също (и това е особено важно сега) да избереш онези, които да управляват общите дела.