Нека така по-добре да поставяме въпроса, вместо „Какво правителство?“, защото очакванията са за промяна на начина на управление

Това пише Антоний Тодоров в своята страница 

 С други думи – нормализация на държавата, връщането й на гражданите, премахването на захвата й от мрежата на зависимостите и страха. Това е революционна задача, но не може да се реши с революционни средства (защото цената ще е непомерна), а с радикална последователна реформаторска политика. Времето за това вероятно ще е по-дълго от един единствен парламентарен мандат, но и за една година на упорито и порядъчно управление могат да се заложат основите на един непреодолим реформаторски процес.

Защо ГЕРБ произведе анти-ГЕРБ?

Този въпрос в ГЕРБ не си задават. Продължават с вече използваната мантра: „Спечелихме изборите, редно е да управляваме“. Нима не разбират, че относителното мнозинство няма значение, ако всички останали изолират или дори просто неглижират партията? Защо след вече 11 години на власт се случи така, че въпреки получените най-много гласове на изборите, ГЕРБ е така изолирана от другите партии, изправена през един разнороден „анти-ГЕРБ фронт“?

Несъмнено е нужен сериозен дебат по тези въпроси вътре в партията, но се опасявам, че това няма да се случи. Защото досега в ГЕРБ наистина са свикнали със ситуацията, в която един лидер взема решенията, а от останалите се очаква да ги изпълняват. Не мога да си представя истински дебат на някои национално събрание на партията – досега тези форуми протичаха с монологични речи от трибуната и гласуване с овации.

Протестите от 2020 г., които все пак значително повлияха на днешната ситуация, защото обновиха парламента почти наполовина (имам предвид персоналния му състав), искаха две оставки – на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Не искаха непременно края на ГЕРБ. Но ГЕРБ не отстъпи, дори не опита да играе с оставка на лидера си и с правителство, оглавявано от друг. Направиха това едва сега, но не само е твърде късно, а и е екзотично. Нима някой си представя ГЕРБ без Бойко Борисов – и сега мнозина депутати на партията застават с телата си да го предпазват от неприятното за него привикване в парламента, както личната гвардия на Наполеон е пазела императора от вражеските куршуми на бойното поле. Защо? Нима в ГЕРБ всички приемат ситуацията на едноличното ръководство на лидера? Нима няма порядъчни хора, които се чувстват засрамени от поредицата скандали, свързани с Бойко Борисов и някои видни фигури на партията?

Ако ГЕРБ решат, че са в позицията от 2013 г., когато бойкотираха парламента в очакване на по-добри времена, днешната ситуация е друга. Но мнозина не го разбират и опитват просто да саботират работата на Народното събрание с добре известни похвати: шумотевица, неразбория, процедурни хватки. Дори и с лични обиди към другите депутати, както това става ясно от едно свидетелство на Филип Станев, сценарист и сега депутат от ИТН. Той заявява в своя публикация, че е омерзен, „Защото една част от групата на ГЕРБ използва брутални цинизми в пленарна зала и се държи арогантно и просташки в общуването си с колеги депутати от други парламентарни групи. Използват се подвиквания като: ‘Ква си ти, ма?’, ‘Я, трай бе, глупак!’, ‘Ти знаеш ли кой съм аз, къв си ти бе?’, ‘Ела ми отвънка бе, тъпак!’, ‘Сядай бе, гном, пак ще получиш инсулт!’, както и доста цинизми, които не могат да бъдат публикувани в публичното пространство“. Едва ли всички избрани депутати на ГЕРБ се държат така (затова избраха по-речовитите и прилично изглеждащите като Александър Ненков или Тома Биков за говорители), но нямам никакво основание да не вярвам на написаното от Филип Станев.

Най-добре е депутатите на ГЕРБ да приемат, че в днешния парламент вече няма да имат решаващата дума. Както и да подемат разговор помежду си по горния въпрос.

Кой не може да оглавява ново правителство?

Това е вторият въпрос на днешната ситуация. Очевидно е, че ГЕРБ, въпреки първото си място по получени гласове, няма как да оглави или дори да участва в едно ново правителство. Защото това ще предизвика отново пълни площади (вече е пролет, това улеснява уличните протести). Политическата изолация на ГЕРБ в момента е като карантина – никой не иска да ги подкрепи (поне публично). А и с поведението се сега в парламента ГЕРБ никак не съдейства за такава подкрепа, защото заклеймява „фронта анти-ГЕРБ“. Капанът, който се опитаха да поставят на ИТН с бързо извадения законопроект за въвеждане на мажоритарна избирателна система, беше опит да се разбие единството (и без това крехко) на противниците на ГЕРБ. И се учудиха, че не се получи – Слави Трифонов обясни накратко, че за такава реформа има нужда от стабилен парламент и мнозинство, а не от случайно аритметично мнозинство.

Но партиите от опозицията в предишния парламент също няма как да оглавят едно ново правителство. ДПС, макар и предишна опозиция, е също в нещо като карантина – никой от сегашните парламентарни партии не искат официалната му подкрепа. А и те едва ли са забравили, че в хода на протестите Движението излезе с чудноватото си предложение за едновременната оставка и на премиера, и на президента. Нещо като организирана институционална криза, вероятно с надеждата, че това няма как да стане или пък, ако стане, ще позволи „да се лови риба в мътна вода“.

БСП също няма как да оглави правителство или дори правителствена формула в този парламент. Първо, защото, според признанието и на нейната председателка Корнелия Нинова, избирателите продължават да смятат партията за част от статуквото, което е станало неприемливо и мнозина очакват промяна. БСП не се привижда като активен елемент на тази промяна, защото и не показа, че по някакъв начин е чула и разбрала посланието от тези избори. Няма дори символичен жест, какъвто беше колективната оставка на изпълнителното бюро, но без тази на председателката. Макар да подкрепи избора на нов председател на парламента от ИТН, макар да гласува засега предложенията на „анти-ГЕРБ коалицията“, макар да заяви, че ще подкрепи правителство, предложено от партията на Слави Трифонов, това не е достатъчно, за да бъде припозната и тя като част от реформаторската група в новия парламент.

Това поставя БСП в трудна позиция, особено защото ще е нужно значително политическо умение да установи диалог с „партиите на протеста“, при това съдържателен, а не формален. В това отношение фигури като Крум Зарков, Елена Йончева или Калоян Паргов (вероятно и други) биха могли да имат незаменима роля. Но засега подобна промяна в БСП не проличава и тя е най-добре да не се опитва да заема позиция на „незаобиколим фактор“, защото би трябвало да бъде много по-предпазлива към едни бързи предсрочни избори. Защото има нужда от време, за да покаже на избирателите си някаква съществена промяна, включително за да опита да върне подкрепата на оттеглилите се от нея предишни избиратели, за не говорим за нуждата да привлече избиратели извън обичайната електорална територия на партията.

Какво ново правителство е възможно?

Очакванията днес са към разнородната „партия на протеста“. Трудността е, че в днешния парламент няма абсолютно мнозинство, което да споделя едни и същи виждания за по-далечното бъдеще, но пък има достатъчно голямо мнозинство, което споделя немалко общи виждания за близкото бъдеще. „Партиите на протеста“ заедно и независимо от различията си, имат 92 места в новия парламент или 38,3% от всички. Това е значително повече от иначе първата по брой места в парламента ГЕРБ – 75 или 31,3% (ще припомня, че на предсрочните избори през 2014 г. ГЕРБ имаше 97 места, не много повече). Е, не е абсолютно мнозинство и затова ще трябва подкрепата на поне една от другите две партии в парламента: БСП (43 места или 17,9%) или ДПС (30 места или 12,5%). Задачата е трудна, но решението е в това, какво най-вече трябва да направи този парламент и подкрепяното от него мнозинство.

Задачата е да даде тласък на нормализирането на политическото управление, което изисква „освобождаване от захвата“ (т.е. откъсване на ГЕРБ от управлението) и поставяне на началото на цикъл от реформи, които да върнат държавата на гражданите и доверието в политическата система на либералната демокрация. Това могат да направят заедно, а не поотделно, трите нови партии в парламента: ИТН, ДБ и ИСМВ. Което изисква да преодолеят за момент идеологическите си различия, да помнят миналите си грешки, но това да не им пречи да гледат в бъдещето, да оставят малко настрана партийното и личното си его. Но също така е нужна и подкрепата от страна на БСП или ДПС (при това е достатъчно да бъде поотделно, което улеснява ситуацията).

Най-същественото предизвикателство, обаче, пред едно ново управление, изглежда е „кадровият ресурс“. Очакванията сега са най-вече към втората партия в парламента ИТН. За какъв кадрови ресурс става въпрос, след като е ясно, че реформата неизбежно изисква смяна в позициите в цялата пирамида на изпълнителната власт, заемани досега от ГЕРБ? Като начало са нужни не по-малко от 1200 души, които: (а) приемат за своя кауза реформата на начина на управление; (б) почтени са; (в) знаят, какво трябва да се прави и как, имат професионален опит; (г) имат добро реноме в обществото и не носят дълъг исторически шлейф от известни прегрешения.

Една бърза сметка показва следната необходимост от нови кадри:

Министри 20
Заместник министри 60
Ръководители на държавни агенции 15
Политическа администрация на държавните агенции 45
Политическа администрация на министерския съвет 200
Държавни комисии 30
Областни управители 30
Областни администрации (политическо равнище) 200
Ръководители на изпълнителни агенции 30
Началници на областни структури на министерствата 600
ОБЩО 1230

Въпросът не е „чистка“, защото историята познава такива чистки, които не са водели до нищо добро. Въпросът е тези позиции да бъдат заемани от хора, които отговарят на горните критерии за професионализъм, почтеност и лоялност.

Може ли ИТН да се справи сама с това предизвикателство? Колко е дълга тяхната „банка с кадри“? Вероятно ще имат затруднения сами да се справят, но пък фактът, че предложиха Ива Митева за нов председател на парламента, както и че Мика Зайкова е сред техните депутати несъмнено вдъхва надежда. Със сигурност ще имат нужда и от помощта на другите, стига те да предложат кандидатури, отговарящи също на горните критерии. Вероятно трите ще могат да се справят заедно, без взаимни претенции, но и в съгласие и без да си спестяват критиките (стига споровете да не се водят чрез медиите).

Едно ново правителство може да устои и по-дълго, въпреки разнородността на подкрепата за него. Условията за това не са много, но освен това да покаже професионализъм и почтеност, то трябва да бъде подкрепяно постоянно. Това означава да не се допускат нито скандални назначения, нито скандални уволнения, нито скандални решения или още по-малко скандални действия. Това означава подкрепящите ги партии в парламента да се откажат поне за една година да гласуват в подкрепа на вот на недоверие, дори когато имат разногласия. Както и да оставят въпросите, които дълбоко ги разделят, за едно по-далечно бъдеще.

Не е нужно да се говори за коалиция, разбира се – една дума, от която мнозина се страхуват. Нека подкрепящите едно ново управление партии решат, че са част от едно „реформаторско съгласие“. При това с едно ядро от трите „партии на протеста“, подкрепяни поотделно от БСП или ДПС. Като тази подкрепа не бива да бъде обвързвана с участие в управленския екип, но пък може да не бъде за всяко едно отделно начинание на правителството. Така и самото ново правителство ще трябва добре да обмисля начинанията си, защото ще работи в условията на значителна несигурност. Което обаче е много по-добре за обществото, отколкото значителната сигурност в която досега управляваха трите правителства начело с Бойко Борисов.

Разбира се, съм в лесната позиция на „даващия съвети“, а и не смятам, че само аз имам ключ към изход от трудността на ситуацията. Може и да се лъжа. Този текст е част от многобройни други текстове на уважавани от мене колеги, така че го предлагам като една малка част от едно публично обсъждане на едно ново управление.