Марианската падина – най-дълбоката точка на океанското дъно – е разположена в Тихия океан, между Япония и Папуа Нова Гвинея.

Бездната й стига до умопомрачителните 11 000 метра под морското равнище. Тук, в пълен мрак, живеят множество същества, приличащи на същински извънземни. Оказва се обаче, че това странно място притежава и мощни всмукателни сили.

Сеизмични проучвания на Марианската падина ни позволяват за първи път да научим повече за тази нейна уникална характеристика. Оказва се, че бавното движение на тектонските плочи (по конкретно на тихоокеанската, която се намира под Марианската падина) избутва огромни количества вода във вътрешността на планетата ни. При това 3-4 пъти повече, отколкото първоначално се е предполагало.

„Изследванията показват, че зоните на субдукция* придвижват много по-големи количества вода в интериора на Земята (на много километри под повърхността), отколкото се предполагаше до момента“, обяснява Кендис Мейджър, програмен директор на подразделението за океански науки към Националната фондация за науки в САЩ.

Как точно се случва това?

Водата може да навлезе през скалите по най-различни начини. Така например знаем, че субдукционната плоча на Марианската падина задържа вода в т.нар. „мокри камъни“.

Водата се стича през кората на Земята и навлиза в горната й мантия в разрезите, където тектонските плочи се срещат. Тук тя се озовава в капан. Вследствие на силното налягане и температурните условия преминава в нетечна форма (например хидроминерали – т.е. мокри камъни).

Въпреки че падината поглъща толкова много вода, нивата на морското равнище са останали сравнително постоянни. Това подсказва, че водата намира начин да се върне обратно. Как точно? Учените все още нямат представа.

Находката би могла да ни помогне да разберем повече и за световния воден цикъл. Разбира се, Марианската падина не е единственото място, която абсорбира водата в скалистия интериор. Същото важи и за други субдукционни зони по света, където земните теконски плочи се срещат.

„Дали количеството вода варира значително между отделните субдукционни зони в зависимост от начините, по които плочите се огъват? – пита съавторът на проучването Дъглас А. Вийнс. – Предполага се, че така седят нещата в Аляска и Централна Америка. Никой обаче не е успял да надникне толкова дълбоко в тези райони така, както ние направихме при Марианската падина.“

Изследването, ръководено от Вашингтонския университет, е публикувано в Nature.

* Субдукция е процес, при който една тектонска плоча се подпъхва под друга.​