Мисля, че заглавието не звучи пресилено. В страната на Орфей и Борис Христов Евтерпа, музата на художествената музика, е вече в немилост.

Две безсмислени, унищожителни реформи сложиха началото на края й. Нямам предвид толкова музикалната ни култура в столицата. В нашата ненормална държава, в която напоследък всичко се руши, всичко се струпва в София, а културата в страната, с малки изключения, едва крета. Сякаш българите „извън столицата”, така се изразяват и някои журналисти,  болни от „софиоцентризма” / а у нас има и един абсурден термин „извънстоличните” театри и оркестри /, са второ качество. Те нямат достъп до истинските стойности в изкуството, до голямата музика. За тях остава само чалгата, лееща се като поток от стотиците радиа и кабеларки, най- ниските жанрове, американските глупекшъни,  латиносапунките и турските сериали. И всичко това под погледа на СЕМ.  

Съкратиха се много театри и оркестри, държавни и общински, фестивали, културни центрове. И докато преди всеки областен град имаше свой оркестър и музикална сцена, сега МК заплашва със съкращение дори най- старите и големите състави.  Защо? Представете си: защото не носели приходи?! Представете си: приходи от: Бах, Бетовен и Брамс, от Верди, Пучини и Прокофиев! Звучи толкова нелепо!  

Сякаш високото изкуство е стока?! Защото абсурдът „делегирани бюджети”, тази имитация на реформа и стратегия на МК, начело с неговия несъстоятелен министър, когото не бих искал сега да коментирам, той ме кара да се срамувам, че живея в подобна държава, просто го няма никъде по света. Срещу стойността на продадените билети за опера, балет, симфоничен концерт да се отпускат средства за издръжката на института – заплати, консумативи, наеми, постановъчни, реклама и т.н. Всичко! Има ли го това в културна Европа? Не звучи  ли смешно! А там традицията е по- дълга / не са били под турско/ и хората знаят как се прави култура. От МК настояват, че били взели този модел от там! /Били го взели от Германия, да, но германският културен министър опроверга тази лъжа!/ За съжаление в МК отдавна няма подходящи специалисти, няма идеи, няма и визия за културата. И какво направиха в МК? През 1999 година сътвориха първата непоправима глупост, ознаменувала началото на края. Министър Москова, подкрепена от донеслия много „добрини” на България, Иван Костов, без да се допита до обществеността, Парламента, творческите съюзи и музикантите, натрапи със заповед първата „реформа” – т.н. „реформа ОФД”. / Оперно- филхармонично дружество”/. Така след насилствено механично обединение, без план, без дискусия и без определен статут, под една шапка се натикаха оперните театри и филхармониите, уж за ефективност, успешно управление, икономии и по- добро качество.

Даде се неограничена власт на директорите, ликвидираха се изключително необходимите художествени съвети. Сега институтите се управляват еднолично, при това зле и недемократично. Качеството започна постепенно да спада. Съвпадна и със смяната на поколенията – отидоха си много и при това значими имена от българската музика, дойдоха млади и в повечето случаи не особено даровити и сериозно подготвени кадри, някои дори със съмнителна квалификация и дипломи / част от тях сега са начело на институтите и като служат вярно на министъра заради постовете си, благодарение на които постоянно богатеят на гърба на бедните си колеги – певците и оркестрантите, и, фактически, спомагат за упадъка им!/. Така пострада симфоничната ни култура, която бе на високо европейско ниво, гордеехме се с нея! – музикантите и меломаните сигурно помнят изключително високото ниво на оркестрите ни на последния национален преглед през пролетта на 1989 година, а сега ние сме вече към последните страни в Европа и в тази област.

Следващата „реформа” на първия кабинет на ГЕРБ с министър Рашидов доунищожи симфоничното дело у нас.  Злополучните ОФД- етата се разформироваха, за да се ликвидират филхармоничните им отдели и да останат само оперните. От двата оркестъра остана един за всичко – опера, оперета, симфония, балет, кантатно- ораториална музика. От друга страна „делегираните абсурди” съкратиха до минимум симфоничните концерти и сега дори в градове като Русе и Пловдив броят им е минимален. Пострадаха, разбира се, много и оперите. По нелогичен начин се обединиха драматичния театър и операта на Варна, както и Оперетата с „Арабеск”, запазиха се турските самодейни театри за маанета и кючеци за кампаниите на ДПС в Разград и Кърджали и се прикрепиха към драматичните, носещи имената на Антон Страшимиров и Димитър Димов. Ликвидираха се по най- жесток начин два важни за културната ни политика театри – Родопският драматичен и Силистренският. После се възстановиха чрез намесата на далновидни депутати, но раните им още не са зараснали. Всичко това доведе до сериозна криза. И тя продължава вече цели 16 години. Запази се единствено високото ниво на националната опера и Радиооркестъра.

Започнаха и непростимите репертоарни компромиси: поп, джаз и рок певци със симфонични оркестри / сред тях и ромската чалгазвезда Софи Маринова!/,  евтини холивудски мюзикъли и други заглавия с подобно ниско качество, принизяване на репертоара, оттам и на нивото на публиката, на съставите. Част от публиката се отдръпна, друга част не беше привлечена, особено младите, които у нас се отдалечиха сериозно от истинските стойности в изкуството, а за да се изпълнява формално плана, започнаха компромисите. Започна и отливът на музиканти, особено на младите кадри. Оркестровите състави, доколкото още ги има, застаряха, спадна качеството им. Заплащането на музикантите е обидно мизерно. Те са обезверени, отчаяни! Няма подобно в света: 300 – 400 лева, колкото на метачките по улиците. И ще стане така, че скоро няма да има и музиканти, защото доста инструменталисти вече не достигат, особено за някои видове инструменти дори за съставите в големите градове. Да не говорим за по- малките, доколкото оцеляха, там ги съкратиха наполовина! Преди в страната ни във всеки областен или окръжен град, освен театър имаше оркестър / държавен или общински/, музикален фестивал и музикална сцена. Освен тези в Пловдив, Русе, Варна, Плевен и Бургас, където имаше филхармонии и опери, активен концертен живот поддържаха и симфоничните оркестри на Видин, Враца, Шумен, Разград, Пазарджик, Перник, Хасково, Кърджали, оперетните театри на Лом, Силистра, Монтана, Ловеч, Пазарджик, Търново, Кърджали, Казанлък, операта в Сливен, операта във Враца. Докато в съседна Румъния не съкратиха нито един театър или оркестър, а фестивалите им са на световно ниво / букурещкият „Енеску” посреща по 15 световни оркестри само в едно издание!/.  А преди петнайсетина години министър Знеполски предложи закриването на прекрасната Старозагорска опера, най- старата след столичната, създадена през далечната 1925, център на единствения оперен фестивал на Балканите. Всъщност, наскоро тя беше заплашена и от министър Рашидов, заедно уникалния танцов театър „Арабеск”, Националната ни оперета и Музикално- драматичния театър на старата ни столица. Представете си?! Не си били изпълнили „делегираните бюджети”! И след този скандал, той „великодушно” им опрости „дълговете” и само ги нахока!

Ще напомня, че след войната, в трудните и бедни години, държавата решава, че културата е сред приоритетите в развитието на България. Открива не десетки, а стотици културни институти. В брой на списание „Театър” от 1959 година открих, че е имало държавни драматични театри представете си в...Троян и Нови Пазар!  А Рашидов  закри дори емблематичния, най- стар столичен театър „Сълза и смях”, при това печеливш според нелепата му „реформа”...

Да, парите за култура у нас не достигат. Бюджетът на МК е мизерен, обиден. По-нисък от този в страни с неразвита култура като Турция, Албания или Македония. Но и при тези параметри той не се разпределя правилно и справедливо. Хвърлят се премного средства за археология и за прескъпи недоразумения като Българския Лувър или за пошли кинопродукции като „Мисия Лондон”, и най- много за столицата, а културата в страната, особено в малките градове, е доведена до просешка тояга. Сякаш там не живеят хора, които имат нужда и от изкуство и духовност.

И още нещо, за което министърът  изглежда няма и понятие: „делегираните бюджети” доведоха до увеличаване на количеството за сметка на качеството. Така оперите и оркестрите започнаха да произвеждат пет пъти повече нова продукция в съкратени срокове с ниско качество. Един пример – в един от големите градове премиерна симфонична програма дори с музика на Малер или Брукнер се прави вместо за седмица за ден и половина, а голяма опера като „Дон Карлос”, „Фалстаф” и „Вилхелм Тел” вместо поне за 30-40 дни / минимално!/само за 7-10 дни. И резултатите са налице. А тези постановки се играят по няколко пъти, като после се правят други, за да се отчете и бройката и плана, като положеният творчески труд за тях не се рентира дори морално!

Много и тежки са раните на българската музикална култура. Граденото от десетилетия от големи наши музиканти – ще спомена само Саша Попов, бащата на българския симфонизъм,  Добрин Петков, Констатин Илиев, Руслан Райчев, Илия Темков, Васил Стефанов, Васил Казанджиев, Димитър Манолов, Георги Нотев и още редица други – плеяда от градители сега се руши ударно, безжалостно.

Бел. ред. Авторът е критик и преводач, работил като драматург в оперни театри, автор на „Нова книга за операта” в 2 тома, първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла”, спечелила конкурс на МОН, на монографии за оперни артисти, на либрета за опери и на голям брой статии и рецензии в печата. Носител на наши и чужди награди, лауреат на Румънската академия.

Огнян Стамболиев