Седмицата преди Великден е изпълнена с ритуални действия, които подновяват свързаността на човека с Христовото съзнание и ценностите, които то внася в обикновения живот

Днешният човек обаче отдавна е прекъснал връзката си със стародавните традиции, много от религиозните обреди и внушения днес са неразбираеми и се прилагат механично, пише  Edna.bg

След десетилетия омаловажаване на религията, сега много от нас следват външните прояви на празника – боядисват яйца и ходят на служба, без да имат възможността да вникнат в дълбочината на огромното поле от възможности, които се отварят в тези свещени дни. Други, помнейки частично вярванията на своите предци, измислят нови ритуали, смесвайки християнство, езичество и нови течения.

Седем дни преди Възкресение символично преживяваме последните дни на Исус, ставайки съпричастни с мъките му и възприемайки неговите уроци и повели. Всички дни са наречени Велики, защото носят специални послания. През първия Христос изгонил търговците от храма, на следващия приканил хората да бъдат усърдни и да развиват своите таланти.

Поучил ги да творят добро чрез дар от сърце и отделяне от насъщния, а не чрез раздаване на излишък. На третия ден една грешница прахосала цял литър скъпоструващо миро, бързайки да помаже Исус. Според някои именно това „прахосничество“ е провокирало Юда към предателството.

Христос обаче има друго послание: че е необходимо да се отдаваме на Господа напълно, без остатък, без да скъпим сили и средства. Така стигаме до Велики четвъртък, ден за пречистване. Руснаците дори го наричат Чистият четвъртък, за да подчертаят времето за пълно обновяване на тялото и душата, отвътре и отвън. В петък се е случило разпъването и смъртта на Исус.

Тогава вярващите отиват на църква и преминават пълзешком под символичния покров на покойника – плащеницата. Това е така нареченото „минаване под масата“. Велика събота е време за последни приготовления за големия празник: Възкресението на Божия син – Великден. От дните през Страстната седмица най-вълнуващи и наситени с традиции са Велики четвъртък и самото Христово Възкресение. Според Евангелието, четвъртъкът преди разпъването на Божия син е белязан от четири важни събития: Исус умива краката на учениците си, провежда Тайната вечеря и установява Светите тайнства, говори за усърдната молитва към Господа, а накрая се случва предателството на Юда.

Едно от основополагащите евангелски събития е Тайната вечеря. Същата нощ Исус умил краката на всеки от своите ученици, предавайки им най-ценния урок – за смирението. 

Какво е смирение?

Във всеки случай не е покорство, не е омаловажаване на собствената личност, не е принизяване и поставяне на по-ниско ниво от другите. Смирението – както посочва и самата дума, е влизане в състояние на мир, разбирателство със себе си. Въвеждане на собствената душа в спокойствие и хармония, в един абсолютен баланс с всичко наоколо.

Много духовни учители казват, че изворът на щастието е в самия човек. Само в своята същност можем да намерим причини за радост. Защото ако нашето щастие и покой зависят от външни обстоятелства, от заобикалящите ни, с всичките им мъки, болки и проблеми, естествено няма как да постигнем пълен вътрешен покой. Защото светът навън ври и кипи. Светът вътре в нас е такъв, какъвто ние сами го изградим. Колкото и да звучи просто, вероятно това е сред най-сложните уроци, които човек научава през земното си въплъщение.

Противодействащата сила е егото. Егото, което ни помага да вършим ежедневните си задачи, да обгрижваме нуждите на тялото си, да взаимодействаме с другите хора. Егото е необходимост, без която животът е невъзможен. Но пак то – егото, ни пречи да въведем в себе си хармония и спокойствие. То ни провокира да се състезаваме, да успяваме, да бъдем над, повече и по-добри от другите, то е анти-спокойствие, една вечна борба за място под слънцето.

Смирението е пътят, начинът да се постави юзда на егото и да се постигне чистото радостно съществуване, за което всеки човек – осъзнато или не, мечтае. Та, какво е смирение? Това е живот в мир и помирение с всички, включително със себе си. Да не укоряваш, да не съдиш, да прощаваш, разбирайки дълбочината на всичко, което се случва.

Да не изискваш перфектност, да не заклеймяваш заради грешките, които са част от човешкия път. Човек придобива познания и опит чрез грешките си и всеки – грешниците в библейски смисъл, са всъщност ученици, които чрез преживяванията си придобиват опит и се приближават към истинските ценности.

Ние не сме лоши по принцип, ние се учим чрез лошите си постъпки. В този смисъл, ценността на всеки човек – включително собствената ни личност, е несъмнена, а признаването на това се нарича смирение. Учителят Петър Дънов казва, че смирението е път към Бога. И е така, защото виждайки Божието присъствие в едно дишащо същество, ние разпознаваме още едно от хилядите лица и проявления на Бог.

Как да претворим смирението в един обикновен човешки ден? Това можем да направим ритуално на Велики четвъртък, повтаряйки прочутото „прекланяне“ на Исус пред неговите ученици, символично закодирано в умиването на краката им.

Днес ние няма да мием крака, нито да се прекланяме пред другите, а ще направим нещо още по-трудно – ще се преклоним пред самите себе си и ще въдворим мир във вътрешното си пространство.