Мразя изпращанията. Предпочитам посрещанията. Терминал 2 е като каверна по която тече болка. Не съм от ревливите, но...дойде и моят ред.

Дъщеря ми е приета в Сейнт Андрюс, Великобритания. Елитно място за милионерски чеда и кралски особи. Не сме нито от едните, нито от другите. Тежък и труден Университет. Но аз знам, че тя ще се справи. Защото отлично познавам себе си и моето усъвършенствано продължение. Заради това ми е уж по- спокойно. Майка й да реве по летищата...Ама как така? Няма ли да се снимаме точно днес с нея?...

От ломските ми деди съм научил, че на човек като му докривее трябва да отиде до две места. На едното да се изреве, в другото да си попее. Това са свещените Дунав и ...Кръчмата...

С майка й се суетят от дни, приготвят багажи, планове, сметки....вече са на летището...Тя всеки момент ще се чекира...

Допивам кафето и тръгвам към великият Дунав. Той е много по-мъдър от Терминал 2....

Крачим по главната на Стария Лом с големия ни журналист Любомир Йорданов. В староградската, родна атмосфера сетивата винаги са по- чувствителни...чувам нежно гукане от гугутка с гласа и образа на дъщеря ми. Да! А още не съм ходил в кръчмата. Птицата е кацнала върху указателната табела упътваща към градската Библиотека. Инстинктивно вадя телефона. Започвам да я снимам. Доближавам се. Любо снима и той. "Хех, ама как така? Ако искаш, можеш да я погалиш", чувам го да казва зад мен. Мога Любо, мога и още как!

Мога и да се снимам с дъщеря ми. Дори от разстояние...

Дунав е верен другар и мълчалив преносител на вековни радости и мъки. Сега е гол. Ребрата му са се показали. Сушаво е. В далечината е заседнал шлепът с Донбаските въглища. От който скачахме като деца в дълбокото. И в който със сигурност щях да се скрия и да отплавам в едни други години към едни по-свободни места...

Мятам монетата в Дунав, изтривам сълзата с рамо, оставям му въздишката...

Тръгвам от Кея. Една малка, детска ръчичка се пъха в дланта ми. Автоматично. И ме повежда по главната. Минаваме покрай детската й градина, гимназията, люлките, Читалището...слънчево е. Сецесионните сгради са леко размазани. Пеят гугутки....

Стигаме кръчмата. Тя е до гарата. От която тръгнахме преди 20 години за София...

- Тат, излитам, чувам в слушалката...
От някъде се чува валс...
И всичко, всичко си идва на мястото!
На добър час!
Ptico moja mala!

Автор: Бисер Тошев