Аз имам железен принцип – не обсъждам отношения, в които съм, още по-малко, в които съм била. Все едно какви са. Все едно как и защо са свършили

 Отношенията са сложно нещо, винаги може да бъдат изкривени, особено от едната страна, която ги е приемала не такива, каквито всъщност са били, пише Маргарита Петкова в Edna.bg

Ще кажете, че това е толкова често срещано. И все пак в динамиката им винаги може да се намери вярната посока, в която те се развиват. Ако гледаш реално, а не с широко затворени очи. Та на кого не се е случвало – виждаш някого, приличен, забавен, възпитан, намирате много общи теми за разговор, разсмива те, харесвате горе-долу едни неща (кино, театър, литература, шкембе чорба, кактуси, преспапиета и химикалки), разговаряте за сериозни неща и за смешни глупотевини, споделяте опит в работата, изобщо едно добро приятелство в рамките на взаимното приятелско общуване.

Ти даваш щедро житейски съвети, които са му от полза, той дава време за разговори по телефона (ежедневни, напоителни, подробни откъм къде отива, какво си е сготвил, какво ще си напазарува, какви са плановете му за близко бъдеще), имате обща работа и си я вършите, както трябва, със съответното удовлетворение от двете страни, всичко е нормално. И в това нормално се прокрадват, уж нехайно и незабележимо, втори пласт неща.

Можеш да не обърнеш внимание, можеш да пропуснеш да си направиш отметката, особено ако имаш някакви, различни от приятелските, чувства. В случая обаче няма такива. У едната страна. В началото не си обръщал внимание, приемал си всичко на юнашко доверие, защото не си тръгнал с такива очаквания, каквито предявяват към теб. Твоя грешка – ще си плащаш за невниманието. Чувствата са нещо, в което ние обикновено не внимаваме така, както в транзакциите. А трябва.

Ама, ще кажете, как така? Пресметливост в чувствата? Точно така, но не пресметливост, а мисъл трябва да има. Не, не, не ми говорете, че тая работа те понася като море от любов и мозъкът ти остава на брега да ти пази дрехите. Първо, в любовта се скача, както казва народът, со се капа и беневреци, и второ, винаги трябва да имаш едно на ум, че има и мъртви вълнения. Та докато се усетиш, другата страна вече е подметнала сигнална ракета, че това си било флирт от самото начало, че щяло не знам какво и не знам що да стане, ама хм, по-добре, че не станало, въпреки че може да стане и докато ти възпитано се усмихваш и приемаш всичко това като шега, за да не обидиш „приятеля“, той преминава към агресия. Вербална, глупава, нагла, войнстваща и все по-силна.

Окей, човек съчувстващ и разбирателен не се подиграва с чувства, все едно накъде теглят. Но да ти се въртят номера, да се опитват да подпитват с кого точно и дали изобщо какви отношения имаш, да те причакват, да се промъкват, да избухват в гняв и да избликват в плач, търпиш до едно време в името на приятелството, което става обградено с все по-дебели кавички.

За да си честен, провеждащ разговор, в който възпитано обясняваш, че държиш на приятелските и работни отношения, но имаш личен живот далеч отвъд тях. И слагаш на лабораторното стъкълце. После наблюдаваш. И си правиш изводи. Особено когато от „краката ме носят“ се преминава към „чавка ми е изпила акъла“.

И – няма отношения. Няма как да има. Никога не е имало, защото единият си ги е измислил. И не е виновен нито другият, нито третите, четвъртите, околната среда, международното положение, глобалното затопляне или ледниковата епоха. Просто разбираш как онова нещо между ушите ти е щракало с неврончетата си, априори съзнавайки, че такъв мъж не ти трябва. И на мен не ми е трябвал.

„Скъпи“, питам, колкото да се намирам на приказка, докато донесат вечерята в любимия ни ресторант, „тебе краката носят ли те?“. „А, носят ме, разбира се, ама не им давам, мисълта ми е по-бърза от реакцията.“ Такъв мъж, честен кръст, не само ми трябва, ами и… не, не, и моята мисъл е по-бърза от езика ми.