Съществуват двойки, които сякаш са събрали хора, създадени един за друг. В тях има хармония, топлина и мекота, дори и когато са връзка на възраст 20-30-40 години. И дори, когато се карат. И карането им е едно хармонично, показва, че е временно и под него си прозира това, което ги свързва, а не това, което ги разделя.

Това пише известният радио водещ и журналист Симеон Колев за edna.bg: 

Така. Има обаче и двойки, или връзки, които като погледнеш и си казваш – Е, може ли такова хубаво момиче да ходи с такъв идиот?! Или обратното, разбира се. Още от училище имаше една логика, че готините момичета харесват лошите момчета. Много хора досадно се усмихват на това, вероятно и ти досадно се усмихваш на това, но е истина.

Любовта не е рационална и сърцето не тупти обективно. Понякога имаш избор между този, който е точно за теб, защото отговаря на всички обективни критерии, но ти избираш този, който грам не е за теб, но от него ти става. Може и ти самата да знаеш, че е така, може да се учудваш и дори да ти е неудобно, как може да мислиш толкова първично, но мислиш точно така. Тук има и друг въпрос и той е как да накараме сърцето си да мисли с аргументи и рационално. И дали да го караме. И как да си обясниш, че си избрала един изключително посредствен селтак, който харесва себе си повече от теб, но те побърква. Да, вероятно знаеш, че този е със срок на годност и той е кратък. Бърз въглехидрат. Но от друга страна защо си губиш времето с този, щом съзнаваш, че си губиш времето. Нали всички четем и се кефим на дългите връзки, принципноста в любовта, а-у...

Можем ли да казваме на сърцето си кого да харесва и кого не? Излизаш с някого, хубаво ти е с него, дори правите супер секс. Но някак си ти е като приятел. Не те пали. Не ти е негативен, не ти е неприятен, ама когато го няма, не се сещаш за него. Не гориш за него, не го търсиш, не му се обаждаш. Когато той ти се обади, имаш планове и без него, но айде, ще се видите. Ама и да не се видите – все едно. Не ти е направил нищо лошо, даже напротив – супер е, би го препоръчала на всичките си приятелки, би им казала – това е мъжът! И това е обективно. Но ти е близко до безразличен. Това е.

Леле, наистина ли е това? А защо се виждаш с „близко до безразличен“? Ами, защото алтернативата е да не се виждаш с никого. Това по-яко ли е? Сигурно не е яко. Или защото от един момент те хваща страх, че не си живяла достатъчно, или не си живяла достатъчно качествено, или че около теб има възможности, от които не си се възползвала. А това го вижда и рационалния ти мозък. Даже и сърцето ти подсказва – „Виж кво, мацка, ти си на 40 / или на 50 /. Повечето неща, които да те развълнуват са минали, отколкото предстоят.“ И ти си викаш – "Лелеее, давай го тоя „изключително посредствен селтак“, че той живота си отидЕ. И се хващаш за това, което можеш да хванеш. Не знам, сигурно си права.

Няма нужда да му даваш оценка или да намериш начин да го оправдаеш. Никой не ни съди, че следваме сърцето си и никой не ни съди, че бихме могли да нараним нечие сърце. Или директно да го счупим. Това е част от неписания договор между хората, които харесват и биват харесвани. Понякога се нараняват, рядко от лошотия, най-често неволно. Но най-най-често, защото някой е избрал да слуша сърцето си, което е спряло да бие за някого, въпреки че мозъка му казва как трябва да бие за него. Но сърцето е избрало друго. Не се съди. Може да отмине, може да е дошло, за да ти покаже нещо. Може да те тества. Може би просто си лигла, която не може да устои. Ама може и прекалено дълго да не си слушала сърцето си, дори никога и да си правила прекалено много обективни и рационални избори и да си го задушила. И сега то избухва и ти го връща тъпкано. Каквато и да е причината, не можеш да воюваш със сърцето си. Помири се с него, приеми го, погали го, слушай го, не му нареждай, убеждавай го, преговаряй с него. И ще се разберете. Вие сте супер двойка с твоето сърце.