Силвия Монева е една от звездите на леката ни атлетика от "онези златни времена"

Леката атлетика е известна като „царицата“ на спортовете и има дълбоки корени и традиции в България. Страната има множество титли от балкански, европейски и световни първенства, както и от Олимпийски игри.

Много са българските имена от близкото минало, които са вписани със златни букви в книгата на този така популярен спорт. 

Бургаснюз ни предлага интервю с една от звездите в леката ни атлетика от онези „златни времена“, Силвия Монева.

Родената в Русе на 22 август 1965 година Силвия израства в спортно семейство. Баща ѝ Димитър Христов е бил надежден футболист в „Дунав” Русе.

Естествено е той да насочи децата към спорта. През 1978 година Силвия Монева е присъединена към групата на Георги Драганов. Започва упорита работа. Силвия има до себе си не кого да е, а самата рекордьорка в леката атлетика - Анелия Нунева. Резултатите не закъсняват. Малко по-късно Силвия поставя държавен рекорд на скок дължина 7 метра. И до днес този рекорд не е подобрен от никой наш състезател.

Здравей Силвия, моите поздравления! Вече 36 години твоят рекорд стои неподобрен. Помниш ли деня в който го постави? Къде и как се случи това? 

Трети август 1986 година на стадион „Васил Левски“ – България, неделен ден, турнирът се казваше „Бели, зелени, червени“. Сега не зная дали въобще го има.

Какво мислиш по въпроса, че над 30 години рекордът ти стои неподобрен? Не означава ли това, че няма никакво развитие в леката ни атлетика и като цяло в спорта ни от тогава насам?

Няма мотивация, няма стремеж за спортни успехи. Сегашната младеж е прекалено заета с компютри, наркотици, алкохол. Те са я завладели просто, тези пороци. Младото поколение има интерес към спорта, като цяло. Тук в Русе по няколко пъти в годината се организират турнири, ходя да награждавам състезателите, има млади деца, които спортуват, но не е това, което беше навремето. Няма я тази мотивация. 

Не мога да си обясня точно по каква причина е това, но между 1-ви и 5-ти клас, когато трябва да се полагат основите на бъдещи състезатели по лека атлетика, не се прави нищо.

По принцип няма значение какъв е спорта, дали лека атлетика, дали баскетбол, футбол. Това е възрастовата група, която е най-идеална за моделиране на бъдещи спортисти. Не може да станеш на 18 години и да решиш тогава, че искаш да ставаш спортист. От 1-ви до 5-ти клас е групата, която трябва да се наблюдава и според интереса и даденостите на детето, да се насочи към определения спорт и да се работи с него. Това го няма.

Не се набляга активно върху спорта в училищата. Например тук в Русе, треньорите по лека атлетика много трудно събират групи за тренировки. Друг е въпросът, че децата много бързо се отказват, нищо не ги мотивира, не се раздават безплатни екипи, безплатни спайкове. 

А това се правеше навремето. И като цяло, държавата я няма никъде и нищо не полага за да създаде един интерес към турнирите, които хората организират. Не се отпускат и стимулиращи награди за състезателите.

Преди имаше едни малки награди от 10-20 лева в плик за състезателите, но явно им се видяха много и сега няма и такива награди. Как да стане!? Как да се случват нещата, когато няма държавна политика!? Един гол медал и това е. Тук, в Русе, така стоят нещата.

От тук са излезели големи състезатели, цяла плеяда – Нунева, Марков, Евгени Игнатов, Аз и още цяло „котило“ звезди, които дадоха много на спорта. Към настоящия момент ми е голяма болка. Няма нищо. Мисля, че и за другите градове е така.

Силви, защо така се получава? Не си ли си задавала този въпрос през годините?

Цялата държава е такава в момента, че спорта да не е такъв. Спортистите в България оцеляват. Особено през последните 10-15 години положението се е влошило. Никой не им обръща внимание.

Никой не обръща внимание и на децата, на тяхното здравословно състояние. Не ги мотивират, не ги насочват и ангажират със спорт. Знаете ли, че паралелките в спортните училища са почти празни.

Влиза се много лесно, а преди години борбата беше изключително трудна, за да те приемат в спортно училище. Все пак от там излизат надежди за българския спорт. Сега не е така. Имат други интересни неща, които им отвличат вниманието. И както казах, няма как да станеш на 18 и тогава да решиш, че искаш да си спортист. Аз например започнах от 7 годишна да тренирам. Започнах атлетика, плуване и гимнастика. Постепенно двата спорта отпаднаха и така останах в атлетиката.

Нека се върнем отново на атлетиката. Колко най-близко до държавния ти рекорд са стигали други лекоатлети в България? 

Това беше по мое време, не сега. Разбирайте от 1983-та година, до Сеулската олимпиада 1988 година. Бяха поколение от 3 - 4 скачачки в България, които буквално скачаха през сантиметър, през два, през три. Следващото постижение, след моето, беше 6.91 метра в зала. Направи го една много добра лекоатлетка – Магдалена Христова, която се състезаваше 5 - 6 години след мен. Моят рекорд в зала беше същият.

Държах двата рекорда и в зала, и на открито. Има разлика между двете дисциплини. Няколко години след като се отказах, тя подобри рекорда ми в зала, но не успя да подобри постижението ми от 7 метра на открито. 

Световния рекорд е 7.40 метра, а европейския 7.35 метра. Аз държа държавния 7 метра вече 36 години и чакам да стисна ръката на подобрилия го.

Сега с какво се занимаваш, Силвия?

Имам своя търговска дейност. След спорта 25 години имах собствен бизнес. В момента имам собствен магазин в центъра на Русе. Занимавам се с дамска мода.

Липсва ли ти спорта?

Да ви кажа няма как да ми липсва. Казвам защо. Защото всички неща, които се организират и са свързани със спорта, без значение, какъв, аз съм покрай тях. Ходя да ги награждавам и не съм забравена въобще, поне в Русе.

Радвам се на почит и уважение от своите съграждани. Винаги, всяка година, в датата на рекорда излизат статии в местните медии, които напомнят, че трябва да се подобри. Като цяло в Русе не сме забравени, ние, спортистите, не само аз.