Димитър Стерев е от поколението русенски художници, които се самоопределят като част от „взривната вълна”, преминала през златната школовка на Националната художествена гимназия в Казанлък. Казанлъшкото училище е важен творчески фундамент във формирането на Стерев като самобитен и оригинален творец, който притежава свой отличителен почерк и характерен рисунък, особено в русенската тематика.  Художникът има участия в над 50 самостоятелни и колективни изложби, негови творби са в много частни колекции на чужденци и български почитатели на модерната живопис.

Поредната му експозиция в малката галерия на „Борисова” 6 е част от юбилейната поредица от изложби на Русенската група на художниците, която представя всички свои членове в навечерието на 70-годишнината на гилдията. Празникът на русенските ваятели и зографи ще бъде през есента. За тогава се стяга и голямата обща изложба, а поредицата от гостувания на „Борисова” 6 е своеобразен тест за участието в представителната експозиция.

В сегашната си поредица Стерев е събрал някои от най-новите си работи, но е включил и картини от предишни години, посветени на познати сгради, пейзажи и емблематични места в Русе.

Привидно Стерев се родее с постмодерните течения, но действително притежава свой оригинален стил и рисунък. Всъщност става дума за негова технология на напластяване на боите, която е изпробвал през годините на творческите си търсения. Увлекателен събеседник и познавач на изкуството, художникът притежава  изострено чувство за справедливост и ми сподели интересни идеи за бъдещето на Русе, като град на Свободния дух и художествените традиции в модерното пространство на променящия се град. За всичко това и за още много други неща разговаряхме в изложбената зала, в „компанията” на 36 изключително свежи платна,  полемично композирани в „затворения кръг” на една широко и свободно отворена идея към зрителя. Така ми каза художникът преди да започнем дългия разговор, от който съм извадил една малка част за това интервю.

- Забелязах, че експозицията ти е подредена по много особен начин. Защо си „вклинил” натюрморти с риби и женски тела в иначе чисто русенската тематика - емблематични сгради и места от града и Реката, с пристаните и лодките?

- С тези натюрморти и извивките на женските тела правя връзка между типично градската среда, емблематичните сгради и места от една страна, и от друга - с вечността на Реката. Дунав е всеобемно понятие, а човекът е средоточие на Вселената. Исках да затворя пространството на изложбата така, както се завива на кълбо библейският символ на изкушението - змията. Разбира се, това е много образно казано, но композиционно наистина се постарах да „заключа” началото и края на експозицията.

- Това няма ли да обърка зрителя, някои обикновено питат къде е началото, откъде да започнат да разглеждат?

- Когато влезе посетителят, нека да има свободата сам да избира откъде да започне да разглежда картините ми. Свободата на избора е свещено право на мислещия индивид, тя е човешка привилегия, свише дадена от Бог. Нещо подобно се опитвам да направя с тази изложба през август, един много интересен месец в Русе, защото слънцето в различните часове на деня е в особени полутонове, смесва се със сенките на дърветата и над всичко това е типично контрастното, по русенски синьо небе. Просто човек трябва да има очи да вижда, докато гледа. А това пък за художника важи с особена сила. Нямаш ли вътрешните сетива, изобщо е немислимо да се постигне нещо оригинално. Рисуването не е фотография, но е педантична пластика на мисленето, докато очертаваш контурите и насищаш след това картината с вътрешния подтекст на нарисуваното.

- Допада ли ти Русе като място за експерименти в творческо отношение, и като атмосфера за рисуване?

- Това е моят град, но той има нужда от някакво освежаване, от възраждане. Да вземем, примерно Бургас, Пловдив, но това са големи градове, от малките - една Каварна - имат особен дух на присъствие на художниците, струва ми се, че тук имаме какво още да направим, като че ли отстъпваме в доста отношения, или просто това може да е мое субективно усещане, не знам. Но ми се струва, че самите ние сме поизоставили традицията. А иначе имаме добра координация с Общината, не са ни загърбили, просто се нуждаем от повече вътрешна активност.

- Това е интересно, какво точно имаш предвид?

- Можем да предложим, примерно, в рамките на традиционния и много хубав Русенски карнавал да направим един регионален, български кръг - за първи път ще бъде у нас, по бодипейнтинг. Хората от векове рисуват върху телата си, това не е нещо ново. Тази техника е в културното наследство на много народи и националности на всички континенти - и в Африка, и в Южна Америка, и в Северна Америка - индианците. Художници в Стара Европа, т.нар. Запад, просто взеха тази техника и направиха от нея нещо уникално. Защо да не го направим тук, в Русе - да спретнем един първи  голям национален художествен шампионат по бодипейнтинг.

- Предполагам, че не го казваш като упрек към Общината?

- Разбира се, че не е упрек. Те са организаторите, те са нещо като творческо-административното лепило. Там са безупречни, нали това им е работата. От нас - творците, било то художници, актьори, оперни певци и т.н. - поне в Русе сме изключително облагодетелствани с културни институции, се иска да намерим единомислието и да предложим на общинарите начини как да „продадем”, да „изтъргуваме” във вид на реклама иначе новите и оригинални идеи, осъществени в Карнавала. Ето, за това говоря, за креативния подход, защото иначе харчим едни готови пари, правим нещо в рамките на разумното, но всичко е дотам. Ние, в нашите среди, просто трябва да се научим или да се „продаваме” сами, или просто са необходими новите мениджъри на изкуството в България. Може да съм банален, но примерно Шоуто на Слави Трифонов е един красноречив пример за това как могат да се случват нещата. Казвам го, без да съм му фен или да го рекламирам, ние в Русе можем да направим това, сигурен съм, че можем.

- Твърдиш, че училището в Казанлък е било „лаборатория” за русенски таланти, ето това е пример за някаква монолитност, защото повечето от колегите ти и днес творят в Русе?

- Да, така е. В действителност завършилите в Казанлък доказаха, че са много добри творци не само в Русе, не само в България, но и навън. Смело мога да кажа, че ние сме група на европейско и световно ниво, и сме го защитили с творчеството си. В Казанлък тайната е в „универсалността” на

подготовката. Всички видове графики, техники и подходи в художеството. Учихме декорация, шрифтове, конструиране на буквите, изработване на шрифтове, на запазени знаци - това, което сега се нарича с модерната дума „лого”. Като прибавим изяществото на уроците и часовете по живопис, скулптура, графика, скициране, рисунка, графичен дизайн, етюди, изучаване на формата, плакат, дори сценография! В момента такива школи, дори и на Запад, са безценни творчески лаборатории, но са много малко. Казанлък е наистина универсалност, неповторима педагогика и методика. И традиция, разбира се.

- Ти дълго ли размишляваш, преди да пристъпиш към композирането на една камерна изложба като тази? Колко време ти трябва, за да подредиш мислено онова, което искаш да покажеш на публиката в художествения си разказ?

- Специално тази експозиция наистина е преднамерено подредена така. По Лунния календар има една 13-а зодия, наречена Змиеядец (Змиеносец). Това са астрологически обяснения, но го казвам, за да е интересно. Нещо подобно съм се опитал да направя с моите картини. Тази зодия се изобразява като змия, която си е захапала опашката. Аз исках да затворя моя кръг, да имам съвършена завършеност и едновременно с това отвореност към зрителя. Дали ще се разгледа изложбата ми от есенните пристани на Дунав или ще се започне с църквите и Доходното здание, е все едно, в центъра на експозицията е човекът, там са телата, там е другият ми прочит. Изкуството е вечно, но без човека няма изкуство. Затова така съм подходил композиционно и съм аранжирал конкретно тази изложба.

- Забележителна е технологията на рисуване при теб. С много усилия ли е свързана, тези почти филигранни детайли ми приличат на особена приложна техника, но направена с бои?

- Има почти от всичко, дори има и печатна графика, но всичко е правено на ръка. С маслото съм изрисувал знаковите сгради в Русе - Турския конак, който после става Дворец на Батенберг, а сега Историческият музей. Нарисувах тази сграда, защото през различните времена тя има различни функции, а Русе непрекъснато се развива. Правил съм препратки към поверието, че сме прокълнат град заради съборената църква „Всях Светих”, на чието място сега е Пантеонът. Като се замисля, нашата митрополитска черква „Св.Троица” е три етажа вкопана в земята, а католическата катедрала е издигната към небето с удължените си остри форми. Ето, този ритъм на Русе е особен, много характерен, заслужава си да го рисуваме, да го интерпретираме, да го преподреждаме в картините си. Русе е универсално толерантен град към всичко на този свят, като започнем с религиите и така… до безкрая. Затова съм смесил различни техники. Русе действително е Град на свободния дух!

- Да, обаче аз виждам тук и неща, които са чист сюрреализъм, рибите, подтекстът на тъмните краски, не ти ли се струва малко еклектично смесването с изяществото на русенските контури и този модернистичен натурализъм?

- Понятието сюрреализъм в изкуството, особено в художеството, е много разтегливо. Не си представяйте обаче само Салвадор Дали. Веднага се сещам за Паул Клее, швейцарец. Той е рисувал платна, вдъхновени от гледка под микроскоп, самите амеби в микроскопа на негов близък приятел и изследовател са му подсказали невероятни изображения. Аз мисля, че в това течение става дума за смисъла на композирането на една картина, това съм се опитал да направя и с моя цикъл „Риби”. А в технологичен смисъл при русенските пейзажи, смея да твърдя, че използвам моя лична технология, проверена през годините. Тези пейзажи са ми отнемали по 7-8 месеца, като същинското рисуване е около месец. Три седмици чакам да изсъхне първият слой. За мен специално тайната на живописта не е как рисувам, а как нанасям боите една върху друга и колко търпение имам, за да изчакам да стане истинското съхнене. Леонардо и Микеланджело са се състезавали за една поръчка и Леонардо се е опитвал да суши боите си на жив огън, за да ускори процеса на съхненето. Така наречената „Сфумато-технология” на платното „Мона Лиза” е изключително пипкава, много трудна, много бавна. Съвършенството идва от преливането на слоевете, изисква се страхотно търпение. Под микроскоп погледнато, това платно наистина е съвършено, щрихите са нанасяни с много малка и фина четка. Наистина е нещо уникално! Похватът се нарича „Велатура” (облак), а „Сфумато” е буквално „опушване”. И това нещо се прави в сянка, никога в светлината, за да има ефект, разбира се. Магията е в съхненето, в търпението. Но търпението е в основата на всяко човешко усилие, без търпение, без последователност и концентрация, нищо сериозно не може да се постигне.

- Защо ми казваш тези неща, те са от „кухнята”, специфични са. Не разкриваш ли така тайните си?

- Не, аз винаги споделям, ако ме питат. Не искам тези неща да се изгубят. Изкуството трябва да се споделя, така както с мен са споделяли учителите ми. Дори и сега да погледнем през прозореца, сянката на дърветата по „Борисова” от силното слънце изглежда синкава, а тротоарът е червено-жълт. Природата е невероятен художник, ние сме имитатори, но го правим според силите си и възможностите си, разбира се. Импресионистите рисуват едно към едно - направо полагат върху картината синя сянка. За да има обаче ефект от т.нар. „хвърлена сянка”, вече влизаш в прозрачната технология на „облака” (велатурата) и покриваш с нея в картината предварително зададена основа. Не съм откривател на „топлата вода”, много художници знаят какво означават тези термини, но лично аз го правя така и не го крия. Сам си го открих, това е моята, образно казано, технология.

- Кажи ми, когато рисуваш, трябва ли да си позитивно настроен, дори когато не ти се получава експериментът?

- Не мога да рисувам, ако съм настроен деструктивно. Цветовете имат внушение, те предават настроение, това е тяхното основно качество. Ние ги възприемаме като знаци, като сигнали. Веднага ще дам пример с френските поанталисти. Поантилизмът е течение в живописта, основано на системното използване на оптическото смесване. Смесват се, примерно, три цвята и се получава …живопис. При този метод цветовете, които не са основни, се получават не чрез смесване на пигменти, а от чисти основни цветове чрез множество разположени близо една до друга точки. Всичко изглежда така, като че ли се слива в окото на зрителя. И ето вече креативното, свързаното с нашия бит - първите телевизори направени по технологията „тринитрон”, развитието на плазмените модели, модерните LED екрани. Те са конструирани на същия принцип, но е трябвало много време на човечеството да извърви пътя и вече чрез модерните технологии да стигне до откритието, което се превръща в пазарен феномен и се продава. Така мисля, че затваряме началото и финала на разговора. Изкуството е вечно, както е вечен стремежът ни към нови открития. Не мога да си представя, че ще рисувам, без да се развивам и да мисля за всичко това, преди още да хвана четката. Всеки щрих на платното за мен е едно откритие, така се съхранявам за следващите експерименти.