"Избягах на първия месец от ягодовата плантация под парници, живях сред 55 робини, превиващи гръб под найлона, сред подвиквания от "надзирател", който обикаля с кола из редовете. Издържах един месец. Жестока мизерия, унижения и безжалостна експлоатация, обстановка каквато не бях виждала, спаси ме от тотално побъркване само силата на духа ми и младостта ми".

Така започва разказа си 26 -годишната висшистка Марчела, от Благоевград, която се завърна от Испания.

Тя отишла там, прогонена от безработицата да бере ягоди, за да обезпечи съществуването си поне няколко месеца. Разказът й е потресаващ, а кадрите, които тя предоставя, са шокиращи.

Марчела е направила видео, озаглавено:"Добре дошли в ада", в което тя показва мястото, където били настанени 55 жени от различни възрасти и етноси.

Ето разказът й, сподели struma.com:

"С приятелката ми решихме да си намерим сезонна работа, за да припечелим някой лев, чухме, че в село близо до Малага набират работнички за бране на ягоди и не мислихме много, тръгнахме незабавно. Пристигнахме в селото и очаквахме да ни настанят в самото село, обаче не. С микробус, натъпкани като сардели 50 жени, бяхме закарани навътре в полето, около нас нямаше абсолютно нищо, само едни дълги редове с ягоди, покрити с найлони и няколко зловещи сгради.

В стаи бяхме по 6 жени, стаи малки като кутийки с един прозорец. И понеже нямаше място за 6 легла, леглата бяха на два етажа, като в затвора. Отстрани на стената бяха поставени метални шкафове, които трябваше да изпълняват ролята на гардероби. Повярвайте ми, щях да припадна, задуших се, обзе ме клаустрофобия, но приятелката ми ме окуражаваше, че ще се стегнем и ще издържим, каквото и да се случи.

Настанихме се. В стаята освен нас двете настаниха 4 жени от ромски произход, които идвали за пореден път. Само за един час, малката стая се превърна в още по тясна, когато всяка от шестте жени заизважда багажа си. Разгледах сградата и онемях. За 55 жени имаше само три тоалетни, три хладилника и ни предупредиха, че имаме по половин рафт място. На първия етаж имаше столова, където обядвахме и вечеряхме, кой каквото си има.

На другия ден ни събудиха в 5 часа, предупредиха ни да си обуем ботушите и да се облечем топло. Всяка сутрин пред импровизиран офис висяхме почти 2 часа докато ни разпределят по редовете с ягоди. И следва големия ужас. С часове стоиш превит почти на две, нямаш право да се изправиш, да пиеш вода и да отидеш до тоалетна, без да ти е разрешил надзирателят. Все са ми казвали, че българите в чужбина са лоши, аз го видях с очите си.

Нашият надзирател бе българин, който бе назначен от испанеца-собственик да ни контролира. И този като се беше взел на сериозно, подвикваше като хамалин и се държеше с нас като с роби, ругаейки ни с всевъзможни епитети. Работата бе тежка за жена. Бутахме колички на един неравен терен и ги вдигахме сами, натоварени с касетки с ягоди.

Ако някоя от нас се огъне надзирателят я засипваше с обиди. Първият ден нито ядох, нито пих вода, само плаках над ягодите и се криех от другите. Не можех да избягам, защото бяхме далеч от всякакви комуникации, изолирани. Работихме по минимум 9 часа, а в последствие часовете се увеличиха до 12 часа, от 7 до 19 часа.

След подобно прегъване под найлона, нямаш сили нито да ядеш, търсиш само начин да се изпънеш и легнеш.

Ако събереш силички да се изкъпеш трябва да чакаш реда си най-малко час и половина, толкова, за да си сготвиш нещо на котлона и два пъти повече време, ако да се изпереш. Всичко това на фона на обкръжението от жени от различни възрастни и етноси, едни крещят, други не се къпят, трети са скандални. Мислех, че няма да оцелея в този ад. Имаше работнички, които идват за пореден път и като нас младички ни разказваха страховити истории, предупредиха ни да се отдалечаваме от къщата и да не се отделяме от групата, защото се случвали страшни неща.

Миналата година полякиня, била изнасилена от трима мъже и убита захвърлена в ягодите. Това буквално ме шокира. Помислих си, какво ще каже майка ми, ако беше чула за това, дали щеше да ме пусне. Тежка работа, страшна експлоатация, не чувстваш собственото си тяло от умора, така издържах месец на края на който реших, че трябва да избягам, ако искам да съм жива. Трябваше да се моля на надзирателя с дни да ме качи на буса, които докарваше храната ни, която сами си купувахме.

На финала, като ме видя, че съм отслабнала, бледа и жълта, реши, че няма да има полза от мен и ме освободи. Бях резервирала място за автобус България в определен ден и вечерта със сълзи на очите казах на надзирателя, че рейсът ми тръгва утре. Склони и ме закара до автогарата. Така се спасих от този ад. Разказвам историята за всички, които са тръгнали да печелят пари на подобни места - неизвестното винаги е авантюра, но понякога може да се окаже и сериозна опасност за здравето и живота ви".