Проф. Петър Червеняков е уникален случай в българската и световната практика – гръден хирург, който оперира активно до почти „столетна” възраст.

Вероятно държи и друг световен рекорд – 30 000 операции за 60-годишната си практика. Извършил е толкова много хирургически интервенции, които не са описани в учебниците, че едва ли има друг като него. Днес бащата на бившия правосъден министър и настоящ посланик в Черна гора - Младен Червеняков, както и на проф. Александър Червеняков - шеф на хирургията в „Пирогов”, е на 91 години. Репортер на „ШОУ” разговаря с „фараона” на българската хирургия.

- Професоре, дължа ви извинение за това, че преди пет години ви попитах помните ли кога сте извършили последната си операция? А вие ми отвърнахте простичко: „Как да не помня. Направих я вчера. Оперирах млада жена на 31 години с рак на млечната жлеза, несемейна, нераждала. Жалко, че жени на такава възраст получават вече злокачествени образувания...”
- Е, сега ако ми зададете същия въпрос, ще ви отговоря, че последната ми операция беше преди няколко дни. Оперирах рак на дебелото черво, с метастази...

-Да довършим един предишен наш разговор: Какво се случи преди либийската ви одисея?
- Ами какво. Дойде демокрацията... Пенсионираха ме и изведнъж се превърнах в пенсионер с 94 лв. пенсия. Без пари. Тогава тази пенсия не стигаше за кисело мляко дори. Но имах предложения отвсякъде. Стана така, че в една събота осъмнах пенсионер, а в понеделник започнах работа в Транспортна болница, която носеше гръмкото наименование Институт по транспортна медицина, но условията вътре бяха повече от примитивни.
 
Нямаше пари за нищо
 
Беше по времето на Лукановото правителство. За голяма хирургия не можеше и да се мисли. Само че стана така, че моите пациенти от Медицинска академия от уста на уста разбрали къде съм, и целият ми контингент постепенно се изсипа от катедра „Гръдна хирургия” в Транспортна болница. Поработих 7-8 месеца и си казах: Така не може. - Написах доклад какво трябва да се направи, и право при транспортния министър Веско Павлов. Отивам сутринта при него и му казвам: Ето доклада ми! - Обяснявам му как стоят нещата. Той ме слуша с разбиране, кима и прие всичките ми искания. Аз се връщам в болницата. Обяснявам въодушевен на колегите си как министърът е приел с разбиране проблемите ни и как всичко ще се оправи и изведнъж ме викат при директора, който сащисан ми казва: ” Какво става!? Пристигна заповед за уволнението ти от министър Павлов. Без мотиви. Просто да се уволни. Незабавно. От утре не си  на работа!”. Значи, докато се върна от транспортното министерство, което е при Централна поща до гарата, където е Транспортна болница, заповедта ме е изпреварила.
 
Такъв беше резултатът от „разбирането”
 
с което министърът прие исканията ми. Ами, мерси, викам, щом не трябва да идвам - няма да дойда, само че казвам на директора, утре имаме две тежки операции, в реанимация имаме други тежко оперирани. „Не, вика, утре не си на работа!”. На другия ден обаче отново бях на работа. Само че в Четвърта градска болница. Мълвата за уволнението ми се беше разнесла мълниеносно. Обадиха ми се: „Идвай при нас, почваш веднага!” - Отивам, колегите там ме приеха радостни, като месия, защото има какво да научат от мен. Все пак бях известен, единственият специалист по гръдна хирургия. В Четвърта градска обаче работният ми стаж също беше един ден. Още на втория ден при мен се изсипаха либийски доктори, които бяха на специализация. Един от тях ме беше гледал как оперирам трахея и вика: "Професоре, говорих с нашия посланик и правителството, искаме да дойдеш в Либия на работа." Добре, казвам им, но какво ще правя там? – „Ще получиш пари, вила, кола, ще станеш главен хирург на Либия”. Още същата вечер вкъщи пристига либийският посланик. Подписваме договор дето се вика на коляно,и аз заминавам за Либия.

- И започна либийската ви одисея?
- Нещо такова. Останах 12 години там. Първоначално ме изпратиха в Тархуна. Още първите 6 месеца дойде министърът. Вика: „Какво прави този човек в града?! - Веднага в Триполи, в гръдната болница!”. Той също написа на колене заповедта. Тархуна, преведено на български, значи Разбойници. Така е името на града.
 
В Триполи станах главен хирург на Либия
 
Няма болница, която да не съм посетил, консултирал, в която да не съм оперирал. От 1991 г. до 2004 г. – тотална работа. Всеки ден летях със самолет до Бенгази, до всякакви градове и провинции. Шил съм откъснати бели дробове, правил съм хранопроводи и куп други интервенции. Накрая ми писна, жена ми се разболя и реших да напусна. Оказа се, че не е толкова лесно. От една страна, ми предлагаха по-добри условия, от друга, се надъних на случай, който не се оказа толкова елементарен. В последните ми дни там наши гинеколози - оперират трансцепция и изваждат бебето. Това е в Тархован. Но ми викат, че болната не е добре. Прегледах я и викам: „Момчета, трябва да я реоперираме, защото не мога да кажа дали е хематом, кръвоизлив, или нещо друго”. Оказа се, че е забравено чуждо тяло – компрес, марля, в корема. Но шефът е либиец, той казва „Не, аз не съм съгласен”. Викам му: Тази жена по спешност трябва се оперира. Либиецът вика: „Аз ще я лекувам!”, и я взе в неговата частна клиника. След 3 месеца докарват жената в много тежко състояние - вече получава перитонит. Много тежко състояние. По това време течеше процесът срещу българските медицински сестри. Ако тя беше умряла, нашите директно отиваха в затвора и няма излизане. Чакаше ги бой, тормоз. Със сигурност щяха да ги осъдят, а либиецът, като началник на отделение, щеше да каже: „Аз я взех да я спасявам, но марлите и компресите бяха забравени от българите!”, и отиват нашите в затвора. В интерес на истината операцията е била през нощта. Забравили са вътре компрес, по-голям от картина – 30 на 40 см. Такива компреси се слагат, за да се прибират червата, но вероятно от бързата работа, недоглеждането, недетайлното извършване на ревизия на корема, се е получило. Оперирах я на своя отговорност втори път. За щастие, чрез ерицизиране на червата, промиване с разни антибиотици и пр., болната оживя. Направих график на нашите гинеколози - 24 часа денонощно дежурство край болната. А либийците искат да я вдигнат и да я карат в Триполи. Но аз имах впечатления вече колко примитивни са условията там. Знаех, че ще я уморят.

- Умишлено?!
- Ами да. За да могат после да обвинят нашите и те да влязат в затвора. Гинеколозите ни - в паника. Викам им: Вижте, засега няма за какво да ви съдят – болната е жива, после вие имате моя гръб. Ще кажете:”Проф. Червеняков я оперира”, а аз съм главен хирург на Либия. Болната е жива, никой не може да ме прати в затвора. Виж, ако беше умряла, аз щях да се оправдая с вас. Такава беше реалната ситуация. По повод този инцидент
 
в България бяха писали, че мен са ме арестували
 
че съм изчезнал и т.н. А аз бях отишъл в нашето посолство да им кажа, че напускам, и то по възможно най-бързия начин. Ония обаче не ми дават парите. Имах да взимам 200-250 000 либийски динара. Когато отидох, бяха 1 либийски за 3 щатски долара. След това станаха едно към едно. Така или иначе, щях да взема голяма сума. На нашия посланик Йовев му казах: Вие не сте посланик, защото не знаете нищо и не защитавате нашите интереси. Вие не знаете, че на никой българин, на никой работник в Либия не се дават пари на ръка. Те ги внасят в банка и аз си ги взимам от банката. В случая няма нищо подобно. Парите ги няма в банката, а вие ми казвате, че са ми дали парите. Просто ми е обидно да говоря за посланика ни. Най-нагло ми каза в очите: „Вие сте на частен договор тук и ние не сме длъжни да се грижим за вас”.

- Така ли ви каза?!..
- Ще ви дам един пример само: Вика ме техният здравен министър и ме моли до отида в един град, който е на 800 км от Триполи, на изток, към Египет. Там, в Шаха, има санаториум с гръдна хирургия. Имат болни, но нямат кадри. Няма кой да ги лекува. „Иди, казва ми министърът, да оправиш нещата, да вдигнеш болницата на крака”. Значи там се получи проблем с една филипинка, медицинска сестра. Малко обяснения: В Либия, поради религиозните им правила, жената няма право да работи нощем, тоест да дава нощни дежурства. През деня може, но не може да работи в едно отделение с мъже. Така че почти сто процента от сестрите в Либия бяха от чужбина – филипинки, индийки, северокорейки, югославянки, украинки, българки. Но мисълта ми е за тази филипинка с проблема. Бяха й намалили заплатата и тя се обади на техния посланик. Долетя още същия ден и вдигна огромен скандал на либийците: „Имате подписан договор с нашата сестра и ще го изпълнявате!”. Значи филипинците имат държава, която да се погрижи за една филипинска мединска сестра,
 
а ние нямаме държава
 
която да се погрижи за един български, главен хирург на Либия.

- А как приключи историята с българските гинеколози?
- Щеше да приключи зле за тях, а може би и за мен. Тогава вече течеше процесът срещу сестрите и обстановката бе крайно натегната. Примката около нашите гинеколози се стягаше. Щеше да има втори „либийски случай”. Само че докато се задейства процедурата, аз отивам при главния им прокурор. Казвам му: „Вие какво искате?! - Нали аз съм я оперирал, аз съм поел отговорността. А те са оперирали при екстрени обстоятелства, нощно време, по спешност, има цезарово сечение в случая...Това е хирургия и всичко може да се случи. Това е описано във всички световни книги и учебници по въпроса.. И нали жената е жива, оздравя, бебето й също е живо и здраво. Какво повече искате?!” - В крайна сметка се разминахме с втори „либийски случай. За да разберете каква беше обстановката тогава ще ви разкажа друг случай. По това време беше катастрофирал най-малкият син на Муамар Кадафи – Хамис. Викат ме на пожар да го спасявам. Отивам, преглеждам го - няма нищо сериозно. Беше си натъртил само гръдния кош, но нищо сериозно. Няма счупени ребра, няма вътрешни кръвоизливи. Самият Хамис беше добронамерен, но тия около него – наострени. Постоянно държаха пръста на спусъците си така, че имаш чувството, че всеки момент ще ги натиснат. Беше потискащо.

- А докато течеше процесът срещу сестрите ни в Бенгази вие само наблюдател ли бяхте?
- Не. Имахме голям скандал с техния министър на здравеопазването в неговия кабинет. Отивам при него, а той искрено беше убеден, че нашите сестри са престъпници. Казва ми: „Ама нашата полиция твърди, че са внасяни от Израел някакви шишета със заразена кръв, плазма и т.н. А и те са имали разни сексуални изпълнения, правили са и други нарушения..”. Аз му викам: Вижте какво, вашата полиция може да приказва, каквото си иска, но вие сте лекар. Трябва да диференцирате тези твърдения като лекар. Как можете да си представите, че една-две сестри могат да заразят 400 деца за една година?! - Това практически е невъзможно. И нали всички началници в болницата, всички шефове на отделения са ваши хора, нали наблюдават и контролират всичко. Просто тая история няма как да се случи, и вие най-добре би трябвало да го разберете, щом сте лекар. Възможно е сестрите ни да са си лягали с вашите хора за пари, може и да са имали и други забежки, но това са различни неща. Аз не казвам, че те са невинни, не са ангели небесни, но не са виновни в това, в което ги обвинявате. Този процес е напълно скалъпен и вие трябва да го разберете като лекар. Не ме интересува какво казват вашата полиция, прокуратура и съд.

- Значи в онзи период и вие самият не сте били в пълна безопасност. Висите на косъм около историята с гинеколозите, карате се с либийския главен прокурор, вдигате скандал на либийския здравен министър...
- Оставете всичко друго настрана, но отивам и при нашия посланик да го питам какво прави, за да помогне на сестрите ни. И той знаете ли какво ми отговори?! – „ Аз с проститутки не се занимавам!..”. И да, всичко това се отрази на работата ми. Синовете ми в България ми се обаждат: „Татко зарежи всичко и се прибери жив и здрав само.” Получи се така, че
 
либийците престанаха да ми плащат
 
Писна ми. Пет-шест месеца на практика не работех нищо. Аз си искам парите за 968 неплатени консултации. Те ме разкарват до тяхната администрация, но на практика нищо не работя. Но се оказа, че не е толкова лесно да напуснеш Либия. Аз напъвам да се прибирам, те – „Не, оставаш тук!. Ние ще подпишем нов договор, няма да работиш нищо и само ще си получаваш заплатата”. Аз им обяснявам: Разберете, имам си ангажименти в България, имам си лични проблеми, жена ми е сериозно болна, трябва да се прибера. В крайна сметка успях да се върна почти по криминален начин. Прибирам се в България през 2004 г. Оглеждам се първите дни - все едно съм попаднал в чужда държава. В България вече властват парите, те са идол и кумир на българите...

- А вашите пари, които имаха да ви дават либийците?
- Нищо не са ми дали. И до днес ми дължат около 300 000 долара. Викам им на нашите тук: Така и така, България има да получава от Либия близо 2 млрд. долара, защо не приспаднете и моите 300 000 от тях?! Казвам го само така, разбира се, на инат.

- Така или иначе напуснахте България с 94 лв. пенсия, минахте през Либия, в момента сте в МБАЛ „Сердика”... Получавате заплата плюс пенсия, а и времената са други – лекарите, хирурзите, особено от вашия ранг вече са милионери. А вие сигурно имате и спестявания. От какво се оплаквате?
- А, аз от нищо не се оплаквам. А нашата болница е сравнително примитивна, няма условия за голяма хирургия. Е, може да се правят някои отделни големи операции, но като цяло няма условия за голяма гръдна хирургия.    

-Какво ви дразни най-много в българското здравеопазване днес?
-Това, че нямаме здравеопазване. То се превърна в бизнес. А здравеопазването никога не бива да бъде бизнес. Големият ми син проф. Александър Червеняков е блестящ хирург по гръдна хирургия. Спечели конкурс за завеждащ хирургията в „Пирогов”. Една година не може да си заеме мястото. Каква е тази държава, питам аз?!